Не помня времето, когато е било по-безопасно по улиците, защото по-тях са се движили по-малко автомобили с по-ниска скорост без да бъдат заплаха за пресичащите и човека с колелото. Не помня дните, в които децата са събирали зелени стъклени шишета от олио, които да връщат и с парите от тях да се купи баклава за 20 стотинки или, ако се спестяват, кожено яке. Нито пък онзи момент, в който хората са имали достатъчно пари в джобовете си, но магазините са били празни. Още по-малко времето, в което плочите на Бийтълс са се внасяли тайно, а момичетата не са могли да ходят лакирани на училище. Била съм родена, но не си спомням и годините, в които майка ми се е редила с часове по опашки с купони за сто грама кашкавал.
Приказки за лека нощ.
Винаги са ми казвали, че животът, някога е бил по-прост, лесен, по-безопасен и кротък. Снощи ми разказват нова приказка. Как днес е опасно с колелото по шосетата, как все някой бърза за някъде, как има дупки, как някой ще ме удари и как някой друг ще ме търси по канавките. Учат ме да се страхувам. От всичко. Най-вече от дишането. Учат ме на неща, които са добри за мен, без да знаят какво е да си мен. Учат ме... а аз се опитвам да кажа, че можеш да пиеш вода, да се задавиш и да умреш, но все пак, когато си жаден пиеш, нали? Опитвам се да кажа, че не можеш да се страхуваш постоянно. Че ако винаги си казваш, че риска е прекалено голям, то няма да живееш, само ще преживяш, ще караш колело с две допълнителни колелца и то само в двора на къщата и на всяка глътка ще се молиш да преглътнеш както трябва.
Голяма съм за приказки.
Днес цял ден си разсъждавам за хората. Най-вече за онези, с които никога няма да се запозная или дори да видя. Прозорецът в автобуса е отворен широко, вятърът се е оплел в и без другото оплетената ми коса, а аз гледам облаци. По-точно една дупка в тях и сърце не ми дава да извадя кротуващия фотоапарат от чантата си, за да снимам как небето се е схлупило навсякъде, освен над София - цялата облята от слънчеви лъчи, сиво-синя, бетонна, а от далеч изглежда още по-прашна след дъжда.
И в тоя момент, повече от всичко друго ми се плаче.
Приказки за лека нощ.
Винаги са ми казвали, че животът, някога е бил по-прост, лесен, по-безопасен и кротък. Снощи ми разказват нова приказка. Как днес е опасно с колелото по шосетата, как все някой бърза за някъде, как има дупки, как някой ще ме удари и как някой друг ще ме търси по канавките. Учат ме да се страхувам. От всичко. Най-вече от дишането. Учат ме на неща, които са добри за мен, без да знаят какво е да си мен. Учат ме... а аз се опитвам да кажа, че можеш да пиеш вода, да се задавиш и да умреш, но все пак, когато си жаден пиеш, нали? Опитвам се да кажа, че не можеш да се страхуваш постоянно. Че ако винаги си казваш, че риска е прекалено голям, то няма да живееш, само ще преживяш, ще караш колело с две допълнителни колелца и то само в двора на къщата и на всяка глътка ще се молиш да преглътнеш както трябва.
Голяма съм за приказки.
Днес цял ден си разсъждавам за хората. Най-вече за онези, с които никога няма да се запозная или дори да видя. Прозорецът в автобуса е отворен широко, вятърът се е оплел в и без другото оплетената ми коса, а аз гледам облаци. По-точно една дупка в тях и сърце не ми дава да извадя кротуващия фотоапарат от чантата си, за да снимам как небето се е схлупило навсякъде, освен над София - цялата облята от слънчеви лъчи, сиво-синя, бетонна, а от далеч изглежда още по-прашна след дъжда.
И в тоя момент, повече от всичко друго ми се плаче.
No comments:
Post a Comment