15/365. Lemony

Днес правим сладко от пъпеши. Махаме кората, семките и режем на средно едри/дребни (абе налучкваме ги някак си) парчета пет килограма пъпеши в една средно Огромна тава. Отгоре изсипваме пет килограма захар (за всеки килограм плод - по един килограм захар и си докарваме диабет, но сладкото си заслужава) и цялата тая манджа с грозде/така де, с пъпеш отива на котлона, където се бърка лекичко, докато захарта се топи, заедно с пъпешите, които пускат толкова много сок, че през цялото време имам чувството, че нещото ще прелее през ръба. Това всъщност се случва малко по-късно, когато чудото завира, така че стигаме до извода, че определено трябва да се прави на доста слаб огън (ама доста слаб - ама не много). Тук някъде сладкото има вид на екстремно сладка и безкрайно странна и рядка супа, в която плуват зелени, жълти и оранжеви парчета пъпеш (защото решихме, че трябва да смесим няколко различни сорта, нали разбирате... да е по - интересно) и хич не ми се вярва, че някога ще се сгъсти до момента, в който да стане за мазане на филийка. В процеса на варене обаче нещата се изменят доста, нещото потъмнява, парченцата пъпеш стават все по мънички и мекички и дявол да го вземе, наистина започва да става по-гъсто, макар че все още не ми се вярва, защото е много далече от истината - толкова далече, че не може да я мерне, за да прецени колко е далече наистина. Но сладкото от пъпеши (както и всяко друго впрочем) изисква търпение и любов, за да изтърпим пръските от сладък сироп, които отвреме на време изхвърчат от тавата и се лепват някъде по нас. И болят! Много бързо изчислявам, че ако прекатуря тавата и се полея с 10 килограма все още рядко сладко няма да го преживея - и психически, и физически. Поради тая причина НЕ го прекатурвам. Откривам и странен начин на разбъркване (защото трябва да бъркаме, нали не искаме да загори труда ни до сега и да си остане на дъното под формата на гадна, черна, умопомрачително гореща и още по-лепкава каша), който не позволява на бълбукащото сладко да ме пръска толкова много, та се разминаваме доста леко... като цяло. По някое време се появява Гошо, който с интерес оглежда положението, но след като една пръска се пльосва на лапата му, той бързо се отказва от дейността си и се просва няколко метра по-нататък, облизвайки захарта от козината си. След час и половина бъркане, нещото определено се е сгъстило и разбираме, че е готово като капваме една капчица върху нокътя на палеца. Ако капчицата се задържи без да се стече по пръста и да остави червеникава и пареща следа, значи сме готови. И ние сме готови! Малко лимонтозу, за да не се захароса сладкото, защото после ще има да се чудим как да го изкопаем от бурканчето, разбъркваме за последно и спираме котлона. Йес! Взимаме буркани (понеже сме търгували с фирмата на Зори за буркани, намираща се някъде в Русия (и колкото и да е смешна и абсурдна тая информация, тя все пак е абсолютно вярна)) и пълним. Затваряме капаците, обръщаме ги с дъното на горе, мятаме им две кърпи и ги оставяме да си изстиват на сянка - никакво варене и подобни простотии!, само трябва да си изстинат и после ги прибираме в мазето - но това ще се случи утре все пак.

И хич няма да чакаме да дойде зимата, за да ги тестваме - още другата седмица ще докопаме някое бурканче, за да си докараме инсулинова криза.