И как да се зарадвам на Юли, който утре става на 5. Или на юлското слънце, на хубавото време, на ясното небе и така нататък... Как?
Като за пореден път съм игнорирала вътрешния си глас и съм си казала "Абе Хрис, не бъди такава недоверчива и допускай хората малко повече до себе си. Дай им шанс, бъди добра, дрън-дрън и всичко останало!".
грешка в системата
АМА ОТ ГОЛЕМИТЕ
Още веднъж се убеждавам, че трябва да слушам само и единствено себе си и какво ми казва вътрешната Хрис, да не размишлявам повече от необходимото и да решавам кого да допускам до себе си, още по първото усещане, което получавам за човека, защото винаги е много близко до истината. Ама нали все ми се иска да опитам. Защото ми писва всички наоколо да са идиоти и си казвам "Абе не може всички да са такива, чакай да видя", а след дългото ровене и нараняване стигам до извода, че наистина всички са идиоти и че най-вече ДЪРЖАТ да си останат такива. Или които не са, рано или късно стават.
Омръзна ми от хора, на които вече не им пука за останалите, за най-добрите им приятели. Тези, на които по дифолт не им пука са по-добрата раса, ама наистина ми дойде до гуша, от тия, дето са ти обяснявали колко си значим, важен, обичан и след един месец "Ми, не ми е зор"... ми кат не ти е зор, знаеш къде е вратата.
И после ме питат защо не искам много нови приятели. Защото аз вече най-важните хора в живота си съм ги намерила и факта, че толкова години са до мен и никъде не мислят да ходят ми е достатъчен да знам, че всичко ще е наред. Защото имам място само за 2-3-ма още. Защото нямам нервите да давам много от себе си на нови и непознати хора, само за да ми разкажат играта след 2-3 месеца приятелство.
И защото знам как да задържа старите и значимите, а те знаят как да задържат мен.
Като за пореден път съм игнорирала вътрешния си глас и съм си казала "Абе Хрис, не бъди такава недоверчива и допускай хората малко повече до себе си. Дай им шанс, бъди добра, дрън-дрън и всичко останало!".
грешка в системата
АМА ОТ ГОЛЕМИТЕ
Още веднъж се убеждавам, че трябва да слушам само и единствено себе си и какво ми казва вътрешната Хрис, да не размишлявам повече от необходимото и да решавам кого да допускам до себе си, още по първото усещане, което получавам за човека, защото винаги е много близко до истината. Ама нали все ми се иска да опитам. Защото ми писва всички наоколо да са идиоти и си казвам "Абе не може всички да са такива, чакай да видя", а след дългото ровене и нараняване стигам до извода, че наистина всички са идиоти и че най-вече ДЪРЖАТ да си останат такива. Или които не са, рано или късно стават.
Омръзна ми от хора, на които вече не им пука за останалите, за най-добрите им приятели. Тези, на които по дифолт не им пука са по-добрата раса, ама наистина ми дойде до гуша, от тия, дето са ти обяснявали колко си значим, важен, обичан и след един месец "Ми, не ми е зор"... ми кат не ти е зор, знаеш къде е вратата.
И после ме питат защо не искам много нови приятели. Защото аз вече най-важните хора в живота си съм ги намерила и факта, че толкова години са до мен и никъде не мислят да ходят ми е достатъчен да знам, че всичко ще е наред. Защото имам място само за 2-3-ма още. Защото нямам нервите да давам много от себе си на нови и непознати хора, само за да ми разкажат играта след 2-3 месеца приятелство.
И защото знам как да задържа старите и значимите, а те знаят как да задържат мен.
No comments:
Post a Comment