26.9.08

266. tired

Суетни създания, разхождащи се наоколо благодарение на двете смешни подпорки наричащи крачета..

photo by lorelix04

..хора. Сред тях непознати, познати, приятели, семейство, любими. Парченца души, търсещи се една друга.
Пиша този пост с обич към всичките си приятели. Пиша този пост за тях и за тези, които ме мислят за щастлив и интересен човек. Пиша този пост, измила маската от хума от лицето си. Пиша този пост гола. Сама. Уморена. Тъжна.
Не ми се беше случвало отдавна да изпитам онова безсилие да не мога да подчиня собствените си хлипове. Още повече на публично място. Мисля, че студът и текстът на Oxygen имаха участие в двете сълзички, които се търкулнаха по бузите ми на спирката. Пред чужди хора. Успях да ги скрия между пръстите си. Слава Богу. Въздишка.
Нямам си... мой човек. Знаете го, онзи, на който можеш да се обадиш по всяко време на денонощието, който няма да ти затвори. Онзи, който ще се качи на такси и ще дойда да те види на минутата, ако е належащо. Онзи, който ще разбие вратата на апартамента ти. Нямам си.. с уважение към всички мои много добри, истински приятели, които живеят в други градове. София би могла да бъде ужасна. Тя много често не предлага онова, което предлага един по - малък град - най - добър приятел на две крачки от вратата ти. Мразя това. Мразя, че си нямам мой човек.. наблизо. Мразя, че съм толкова зависима от хората. Мразя се, когато мразя. Нямам си..
За много неща съм виновна. За всички тях направих всичко възможно, за да изкупя вината си. Тази, моята си вина и разочарованието, което съм оставила у някои хора. Но аз не мога да моля и да се извинявам повече.

"Трябва да ми простиш.. трябва да ми простиш.. трябва да ми простиш.. трябва да ми простиш.. трябва да ми простиш.. трябва да ми простиш.. трябва да ми простиш.. трябва да ми простиш.. "

Аз не съм ядосана. Не съм разочарована. Не плача. Не викам. Не чупя. Не съм.. Не..
Аз съм само уморена. От обичта си, наивността си, извиненията си, молбите си.. от въпросите. Искам това да спре. Да затръшвам врати, да затварям прозорци, да спусна дебелите завеси и да сложа катинари, райбери и вериги. Да се затворя в себе си. Ще е самотно, но ще е по мой избор. Няма да съм наивна пред себе си, да обичам, да си се моля. Няма да виждам усмивки, равни бели зъбки, красиви кафяви очи и къдрици. Отказвам. Оказвам да обичам, да се нуждая от нещо, което губя или което никога не съм имала. Отказвам да се свивам в нечии крака и да плача за прошка, за обич, за мъничко щастие.

Има едно нещо наречено гордост.. мачках я, рязах я, набутвах я в малки кутийки, биех я. От нея се спаси само една трошичка, която не смееше да си покаже носленцето на светло, за да не бъде унищожена. Сега на тая трошичка й дойде до гуша. Дойде й до гуша да слуша молби и да пие сълзи. Отказвам. Стига вече. Затварям се в себе си, в малката трошичка гордост. Затварям се там с цветята на малката Ида и цветния чадър на Оле. Може да приютя и някой малък елф, но нямам розов храст. Ако му е удобно да спи в пламата ще е чудесно.

I lost myself to find you there
But you weren't there at all

Имам да отговарям на много въпроси. Коя, защо и къде съм? Въпроси, на които съм отговаряла преди, но сега трябва да отговарям отново.. но както казах на Лиз вчера, сега е много по - трудно. Няма кой да ми помогне в тая моя малка криза на личността. Но до собствената си истина човек трябва да достигне сам. Загубих се и единственото, на което ми остана да се радвам е разноцветния лак на ноктите ми. Първият от година и половина насам.

Суетни създания, разхождащи се наоколо благодарение на двете смешни подпорки наричащи крачета.. красиви бели крачета. Някои са мургави. Малко. Аз обичам едни суетни човечета, които се придвижват благодарение на тия подпорки из някои морски, северозападни улици и такива в съседните квартали. С много уважение към Вас. Вие сте онези, които ме карате да се чувствам не дотам сама и изгубена.

2 comments:

zoe said...

Прочетох онова, което се опитвам да изкажа вече година. Понякога когато говориш за себе си, простичко намирам и част от мен в думите ти.

Онзи ден Явор ми изпрати един много хубав смс.
'Понякога един ритник отзад означава крачка напред.' Не, че има нещо общо с поста, просто исках да го прочетеш..

Niky said...

Хей, Хриска... Дали ще звучи тъжно това, което ще ти кажа? Понякога (това е проверено) трябва да се откъснеш от всичко, да го изгубиш, да го оставиш да отмине.. Дори това парченце гордост.
Когато си свободна от всичко - ще остане само обичта, но ти знаеш..