Да седи и да преглежда на всеки пет секунди страничката... да се моли нещо да мигне, да подсвирне... да се появят буквички. Да се надява на някакъв признак на живот... час след час. Твърде дълго. Не можеше да го прави повече. Да седи и чака, надявайки се, молейки се. Оптимиста в мен не е умрял, просто не желаеше повече да се занимава с това. Не би могъл. Не би издържал. Ако беше останал и час повече.. ако беше останал.. с всяка следваща секунда, минута.. мъничка част от неговата оптимистична усмивка щеше да изчезва. Ъгълчетата на устата му щяха да залязват малко по - малко, докато накрая се стопят и усмивка не остане. Затова предпочете да избяга и да спре цялата тая мъка, докато все още има усмивка на лицето си, макар и тя не толкова разтеглива, че да се скрие чак зад ушите му. Но поне я има и си е негова. Надеждата умира последна, но все някога умира. Когато понесе твърде много удари. Той не искаше неговата да умира и затова я закри с малкото си телце, целуна челото й, отметна красивите къдрави коси и я премести на по - безопасно място. Скри я. Някъде, дълбоко в себе си, където никакви удари не биха могли да я достигнат и наранят. За да и даде време... да се възстанови, да поукрепне и да е готова да се бие. За себе си и за него. Защото малкият оптимист в мен не би могъл да съществува без своята Надежда. Тя е неговата усмивка. Един оптимист без усмивка си е направо песимист да Ви кажа право. И за да не става оптимист без усмивка, оптимистът в мен примигна два - три пъти бавно срещу монитора, прокара пръсти по мишката и показалецът му натисна лявото копче. На монитора малката стрелкичка стоеше върху червено квадратче с кръстче, докато оптимиста натискаше копчето. Страничката се затвори. Вече никакво преглеждане през пет секунди. Вече никакви молби нещо да мигне, да подсвирне... да се появят буквички от другата страна. Вече никакви надежди за признак на живот от тази страничка. Защото я беше затворил. Да се оправя самичка. А и неговата Надежда да поукрепне малко. Поне мъничко.
Оптимистът в мен.. той е много самотен в последно време. Много уморен, много го боли. Не би могъл да води тая битка със страничката. Разберете го. Просто трябваше да я затвори. Трябваше да пази усмивката си. Трябваше да бъде поне малко егосит, за да.. за да оцелее. За да престане да бъде толкова зависим.
Оптимистът в мен.. скоро, много скоро... пак ще има усмивка толкова разтеглива, че да се скрие зад ушите му. Много скоро... може би още утре.
Оптимистът в мен.. той е много самотен в последно време. Много уморен, много го боли. Не би могъл да води тая битка със страничката. Разберете го. Просто трябваше да я затвори. Трябваше да пази усмивката си. Трябваше да бъде поне малко егосит, за да.. за да оцелее. За да престане да бъде толкова зависим.
Оптимистът в мен.. скоро, много скоро... пак ще има усмивка толкова разтеглива, че да се скрие зад ушите му. Много скоро... може би още утре.
No comments:
Post a Comment