17.3.08

207. mojo

Събота беше... и си замина. След нея и неделя. И сега е само спомен. Моментността sucks. Това не значи, че не съм щастлива, че я е имало.

photo by: riotbubbles

Не мислех да плача, задето нещо ми липсва. Бях крайно спокойна през целия път и това е най - точната дума. Нито съм пърхала от щастие, нито съм била тъжна. Просто си бях мирничка и дори не съм мислела за случилите се неща. Само пътувах. Е, изскачаха отвреме на време разни... моменти. Но определено не съм мислела да плача. Дори в момента, в който майка ме накра да и разкажа. Е, не ме накара. Каза: "Ако искаш ще ми кажеш", пък аз май трябваше да кажа на някой и кой по - сигурен от нея. So...

Голяма съм блейка. И след като едва не си счупих крака на едни стълби (на десния ми глезен хич не му върви, милия) и болката беше достатъчна, че веднага да ревна (не, нищо му няма на крака, мисля че най - накрая се намести съвсем точно след предното изкълчване, само дето сега е малко подут и боли). Та... явно веднъж като заплачеш не можеш да се спреш и за нещата, за които не си мислел да плачеш, макар че ти липсват. Но пък бързо се успокоих.

Думата за описание все още е спокойна. Ще видим до кога.
А mojo защото имам нужда от някаква джунджурийка. Нова.
Искам да си ръчкам нещо. ^^

2 comments:

Nina said...

между другото и на мен винаги ми е било странно... ако нещо ме накара да се натъжа само първата сълза е за него, мисля... накрая винаги свършвам плачейки за едно и също нещо, за което уж нямаше да се плаче XD

Unknown said...

duh, много е странно.
Явно ни трябва начален тласък. <3