И изведнъж... в големия град, сред всички хора... дори облегнал глава на рамото на най - добрия си приятел се оказваш по - сам отколкото някога си бил...
Вали... А аз стоя под дъжда... Треперя от студ... А се опитвам да пиша. Не се очудвай, че буквите излизат така разкривени изпод премръзналите пръсти... Не се очудвай, че мастилото се размазва от дъжда... от сълзи... Не това е проблема... Всъщност самите думи, изречения... са изкривени отвътре... Мислите са пречупени през призми на отчаяние и съмнения... Понякога си мисля, че не си струва... че трябва да се оттегля, че трябва да дишаш сам... че трябва да дишам сама... Понякога не вярвам в себе си... не вярвам в теб... не вярвам в нас... Понякога искам да мога да си отида... Понякога ми се иска да създам света, за който говориш... онзи на който съм принадлежала и в който ти нямаш място... И да бъда щастлива в него... без теб...
Мисли изкривени от отчаяние...
Не искам да си ида...
Не искам да съм щастлива... не и без теб...
И без тебе ще дишам... и без тебе ще мога...
Но аз искам с теб...
А до мен Фенси и облачето спят... Те не разбират колко е... Harder To Breathe...
1 comment:
Написаното ми е много красиво и същевременно много тъжно и... много си влюбена :)
Post a Comment