159. Swan...

“Здравейте. Казвам се Христина и днес навършвам 17 години. Ако следващите 17 изтекат със същата скорост, с която излетяха тези, то след пет минути ще съм на 34 години. След още десет минути и при доброто желание на съдбата да ме остави жива ще съм на 68. Но от където и да го погледнете след по - малко от половин час ще съм мъртва.

Животът е твърде кратък...”

Toва написах преди почти година. И да си го кажем право... още от тогава съм била безбожно права. Времето е цинично... бърза, когато искаш да се ниже бавно и се влачи, когато ти се иска да спринтира. Живота ни се изнизва като пясък през разперените ни пръсти... И не можем да направим нищо, за да го спрем. А после... после вероятно награбваме нова шепа пясък... Ще кажете, че е невъзможно, защото не вярвате в прераждането... Е, драги ми читатели, аз ще Ви кажа, че не говорех за живота като цяло, а за всеки изгрив, за всеки залез, за всяка малка смърт на сърцето и за следващото му прераждане... За емоцията, за чувствата, за болката и за щастието, за обичта... и за онази, другата обич. И за това как се живее, когато любовта си е отишла... и за това как се научаваш да обичаш отново. И не ми казвайте, че съм твърде малка за такива думи... Който е измислил, че трябва да си голям, за да се влюбиш... трябва да е бил голям... глупак.”

А върха на перото се плъзгаше по кожата, спираше се във всяка гънка и после продължаваше, пръстите докосваха нежната лебедова шия, дъхът разбъркваше белите перца...

През целия си живот лебедите пееха само веднъж и то преди да умрат. И сега те пееха... без думи, без дори да издават звук, притихнали един до друг, затворили очи. Беше прекалено истинско, прекалено... Пропито с толкова много болка и обич, че нормалните сетива се насищаха твърде бързо, за да уловят всичко... Затова лебедите попиваха смъртта си с цялото си същество, сякаш за да я запомнят дори и след това. Смъртта на сърцето... Кой би искал да запомни собствената си смърт, да види собственото си погребение? Бихте казали, че в смъртта няма гордост и красота, няма смелост и любов. Има само смърт, след която остава тлееща жар, а след време само пепел и далече спомен за някой и нещо загинало. Но не е така... в тяхната смърт имаше всичко. Имаше солено море, окосена трева, китари... Имаше канела, кадифе и дъжд... далечни звуци изтръгнати от счупено пиано, шоколад и дъга... И след дъгата още дъжд... Необятни чувства скрити в погледи. В това се криеше истинското очарование... не можеха да се имат един друг за повече от миг, миг достатъчен да пеят, за смъртта си. Миг откраднат през времето и пространството, миг на любов. Миг, който нямаше да се повтори... никога.