157. My last confession...

А съдбата се тресеше от смях...

И понякога сядаше и се замисляше сериозно... За нещата, които имат смисъл. За усмивките, които даравят щастие. За хората, които те ценят. За жестовете, които те трогват. За приятелите. За обичта... и онази... другата обич...

А ще ме помниш ли... след години, когато съдбата с насмешка ще е махнала с ръка и ще ни е разделила? Сега съм тук и всичко е лесно и всичко е добре... Сега давам, сега взимам... сега гледаме в една посока и вярваме в лудите мечти и фантазии на другия. Но ще останали в ума ти, в сърцето ти... Никога не съм вярвала, че ще бъдем завинаги заедно... Никога не съм вярвала, че няма да дойде денят, в който ще се разделим... Но след време... Ще си спомняш ли пламъка, който ми даде.. и този, който аз ти дадох. Казват, че е ценен онзи, който ти е върнал пламъка за живот... който е върнал блясъка в очите... Но ако същия този после те е полял с чаша студена вода и загасил дори въглените?!

И като заговорих за... завинаги... Знаеш ли какво се случи вчера?
Пътувах с бляскавата карета... и в парка, на една пейка... стояха той и тя. Побелели коси, остарели лица, но с живи очи и красиви усмивки... Беше я прегърнал и я гледаше с оная обич, с която се гледахме с теб. А тя държеше букет свежи цветя... и бе преплела пръсти в неговите... Вечно. Как е станало така, че са успяли да се опазят... въпреки всичко и въпреки всички? Как са имали силите, търпението, волята... Съдбата ще им го отнеме... някой ден тя много ще нарани единия от тях... и отново иронично ще се тресе от смях... Като теб... и ти си ироничен, когато се браниш.

Съдбата сега се смее на мен... Но и аз ще и се смея някой ден. Някой ден ще имам моето "сега и завинаги"...

My last confession... и после тишина...
Ще забравиш, че аз те обичах... Но аз ще забравя за твоята забрава... и ще продължа да те обичам... Защото глупачетата като мен все още бродят по земята и яздят водни кончета с верните си приятели...

Днес ми казаха, че моментът, в който спираш да обичаш и започваш да се чувстваш свободен да се влюбиш във всеки друг... чувството било странно... различно... и боляло.
Надявам се да са ме излъгали... Искам река... и просто течение...
Всъщност въобще не искам да дойде моята сряда... нашата сряда...
Все бягах от нея... но започвам да се чудя дали не е време да започна да тичам към нея...

Кога за последно се смяхме заедно...
Кога за последно говорихме спокойно без да се караме и без да слагаме маски...
Кога за последно ми каза "Обичам те"...

Свършило ли е?!
Защото ти каза, че мислиш, че е време да приключи...
Но съвършило ли е... или го караме да свърши...