И в края на деня няма нищо по - хубаво от това да запалиш цигара... Защото да пушиш не е просто да се тровиш с никотин, както все казваше леля ми и която почина от рак на белия дроб именно защото пушеше по две кутии на ден. Не... цигарата не бе просто отровата, която всички я изкарваха... За мен беше нещо съвсем друго, може би защото не прибягвах до нея толкова често, колкото го правеше леля... Никога не съм била зависима, пристрастена... Ръцете ми никога не са треперили, докато пламъкът лизва сухия тютюн... Денят свършваше, отпусках се в креслото на терасата и вкусвах дима, наблюдавайки залеза... Пътуване през времето и мястото... Размисли... Беше сладко и завършено с лютия вкус върху езика... Така постигах аз моята нирвана и мога да се закълна, че в нея чувах как реката се плиска върху дървения сал...
В режим Sleep... Там открих моята нирвана... едно тихо и спокойно място... Сключих примирие и се успокоих... Сега има само вълни, дървени салове, залези...
За жалост обаче... ще трае само докато изгася цигарата... Тогава пак ще се върна в моя забързан свят с много чувства и хора, където всичко се върти на една страна, а в следващия миг е наобратно...
За щастие обаче... туко - що запалих...
1 comment:
Липсват ми постовете ти...
Post a Comment