Далеч съм от идеята, че не знаем какво искаме...
О, знаем и то много добре...
Всички искаме щастие...
Друг е въпросът, че не знаем как да го получим...
Но както все казваме... не се знае какво ще се появи иззад ъгъла...
И кой ще седне на празната седалка до теб в автобуса...
О, знаем и то много добре...
Всички искаме щастие...
Друг е въпросът, че не знаем как да го получим...
Но както все казваме... не се знае какво ще се появи иззад ъгъла...
И кой ще седне на празната седалка до теб в автобуса...
Забелязала съм една странна зависимост... качвам се в почти празен автобус, тролей или каквото там превозно средство дойде. Почти всички пътуват сами, тук таме се мярва някоя двойка - приятелки, съиченици... някакви, никакви. Единичните седалки са празни... но на всяка двойна седи по един човек. Може би така им харесва, може би изгледа през прозореца от тази страна е по приятен, знам ли... На мен винаги са ми изглеждали все едно чакат някой да седне до тях. Риск, драги. Може да седне някой несимпатичен, но може и птичето на късмета да ти кацне на рамото. Друг е въпроса, че птичето може да кацне, а ти така да се сепнеш, че ето го появило се е и да го изпуснеш от еуфория или от нещо друго... най - често заради това, че ти се е струвало толкова невъзможно да се появи и когато всъщност се появява, ти така се сепваш, че го пускаш, то си отлита и не се връща.
Каква метафора вкарах за Бога, не знам кой ще ме разбере... не съм сигурна, че и аз се разбирам съвсем...
Факт е че и аз почти винаги, когато пътувам сама сядам на празните двойни седалки... и ей го, чета си горното разсъждание и не мога да дам обяснение защо наистина сядам сама точно там. Не е като да чакам някой да се появи, просто винаги го правя... подсъзнателно или не, не знам...
Чакаме... чакаме щастието да кацне, да се закачи на кукичката...
И все хвърляме въдици... и все сядаме така, че да му дадем място да седне... ако иска... ако ни забележи въобще... А представяте ли си да ни забележи... но някой друг, неподходящ да го изпревари и да заеме седалката до нас...
Неприятно...
"Някои риби не могат да бъдат уловени. Не че са по - силни или по - бързи от другите, Просто са надарени с нещо повече."
Може пък наистина то само да решава кога да бъде уловено...
Синият ми облак знае какво иска... друг е въпросът, че няма как да му измечтая още един облак. И как да му обясня, че трябва да се появи някой друг... някой друг, който има свой измечтан облак... Snow Patrol...
И все хвърляме въдици... и все сядаме така, че да му дадем място да седне... ако иска... ако ни забележи въобще... А представяте ли си да ни забележи... но някой друг, неподходящ да го изпревари и да заеме седалката до нас...
Неприятно...
"Някои риби не могат да бъдат уловени. Не че са по - силни или по - бързи от другите, Просто са надарени с нещо повече."
Може пък наистина то само да решава кога да бъде уловено...
Синият ми облак знае какво иска... друг е въпросът, че няма как да му измечтая още един облак. И как да му обясня, че трябва да се появи някой друг... някой друг, който има свой измечтан облак... Snow Patrol...
2 comments:
О, да, възползвам се от това, че съм първа. =) Хрис, как може да казваш толкова много истини само с няколко (няколкостотин де) думи?! Казваш очевидни истини, но истини, които другите рядко виждат. Придаваш чувства, разнообразие от чувства, което няма как да не докосне и най-тънката струна от душата ми. И все пак защо ли питам? Та все пак ти си Хрис - тази Хрис, която всички обичат, харесват, но уважават и ценят. Тази Хрис, която напълно непозната за мен ми подари красиви мигове, само четейки блога ти, още тогава, когато не си бяхме казали и дума. (Бях ти писала едно ЛС за това, Жокер номер 1).
И за да не говоря общи приказки, то пристъпвам към коментар към точно този твой пост. Знаеш ли - права си. Отдавна не съм пътувала с градския транспорт, но си спомням, че не обичах онези единични седалки, чувствах се там изолирана. Предпочитах двойните, като сядах от вътрешната страна, така че някой да може да заеме мястото до мен. Независимо какъв: дете-възрастен, млад-стар, жена-мъж ... просто някой ... И следващия път, когато се кача в някой автобус (не се знае кога ще е де), отново ще седна до прозореца и ще оставя седалката до мен за ... теб. ^^
Коя съм аз ли? Знаеш ... все ще се сетиш, въпреки че не сме общували почти. Знам, че знаеш ...
До нови срещи! А дотогава ... гуууууууш
И аз не обичам единичните седалки, като Поли.Но пък седна ли на някоя от празните двойни седалки, чувствам се по-добре, отколкото "изолирана"...и не мога да обясня защо, но почти винаги когато до мен седне човек...той е от онези, усмихнатите...Сещаш се, които изглеждат толкова истински...Пък и друго е да седи някой до теб...Честно казано, колкото и смешно да е, чувствам се по-сигурна така,като има някой до мен.Пък бил той и непознат...
Пожелавам ти този,с облака да е близо до теб,винаги...Аз също ще бъда,нищо че имам само звездичка над себе си...
Обичам те.
Post a Comment