А днес ново съвпадение... и моето кафе е прекалено сладко... А ти само свиваш рамене и казваш "Шанс"... И се оказва, че онази песен, на която сърцето ти танцува... е моята песен... А ти пак казваш само "Шанс"... И излиза, че си от онези фотографи, дето уж само "щракат", също като мен... а от теб чувам само единствено тази думичка... започвам да я мразя...
Не станаха ли твърде много шансовете, зайо...
Понякога започвам да се плаша от тези... шансове и съвпадения. А може би не са просто шансове... може би не са просто съвпадения... а ако са.. предопределения?! Ако е било предопределено да се срещнем точно, защото си приличаме толкова много по някои параграфи...
Знам ли...
Истината е че макар, че цялата ситуация с всичките шансове, да ми е малко страшничка, точно съвпаденията са нещата, които най - много ме усмихват, очароват и изумяват. Може би защото не съм вярвала изцяло, че го има човека, който ще ме разбира така добре, защото самият той е като мен... И изведнъж научавам... че ей го, има някой с разбирания като моите... Научавам, че има някой, с който вървим по едни и същи пътища... Научавам, че не съм сама... И макар, че донякъде съм предполагала, че някъде има някой като мен, чувството да го срещнеш и видиш наистина, да имаш дори шанса да го погледнеш и да поговорите, било съвсем друго от това да си представяш, че някъде някой си живее със същите мисли и идеи в главата...
И ей така, дори да познаваш човекът от 2 минути, само като разберете, че имате толкова много общо изведнъж започва да ти се струва, че го познаваш не от днес или от вчера, и не от миналата седмица, а от години... Някой, с който си преживял и споделил много... а ето, че поглеждаш часовника, виждаш, че вече минава едва трета минута откакто се познавате, стряскаш се и някак чувството от преди миг, за сближеност ти се струва нередно и пресилено. И те е страх да признаеш и пред себе си, и пред него, че го чувстваш близък за времето, в което се познавате, нищо че това време се равнява на нещо средно между малко и никакво...
Някъде някой беше написал нещо от сорта, че вече толкова си свикнал, всичко около теб да не е както трябва, че когато нещичко поне мъничко се нареди то ти се струва нередно, защото не си свикнал с чувството... Тук е същото. Свикнал си да се чувстваш сам, свикнал си да си казваш "Никой не ме разбира" и после идва перфектния непознат, чиято душа е почти огледална на твоята... и какво става... ти бягаш от него. А защо?! Страх ли те е?! Да не би да надникне в душата ти, така ли?! О, драги... той вече е надникнал, защото е надниквал безброй пъти в своята собствена и знае какво има там... Обиколил е всяко малко кътче, докоснал е всяка тънка струна, свирил е, усмихвал се е, а после е плакал...
Разбираш ли?!
"Шанс", каза синият ми облак и повдигна безплътните си рамене... и знаете ли какво ми пусна... Like Her на Mandalay...
Не станаха ли твърде много шансовете, зайо...
Понякога започвам да се плаша от тези... шансове и съвпадения. А може би не са просто шансове... може би не са просто съвпадения... а ако са.. предопределения?! Ако е било предопределено да се срещнем точно, защото си приличаме толкова много по някои параграфи...
Знам ли...
Истината е че макар, че цялата ситуация с всичките шансове, да ми е малко страшничка, точно съвпаденията са нещата, които най - много ме усмихват, очароват и изумяват. Може би защото не съм вярвала изцяло, че го има човека, който ще ме разбира така добре, защото самият той е като мен... И изведнъж научавам... че ей го, има някой с разбирания като моите... Научавам, че има някой, с който вървим по едни и същи пътища... Научавам, че не съм сама... И макар, че донякъде съм предполагала, че някъде има някой като мен, чувството да го срещнеш и видиш наистина, да имаш дори шанса да го погледнеш и да поговорите, било съвсем друго от това да си представяш, че някъде някой си живее със същите мисли и идеи в главата...
И ей така, дори да познаваш човекът от 2 минути, само като разберете, че имате толкова много общо изведнъж започва да ти се струва, че го познаваш не от днес или от вчера, и не от миналата седмица, а от години... Някой, с който си преживял и споделил много... а ето, че поглеждаш часовника, виждаш, че вече минава едва трета минута откакто се познавате, стряскаш се и някак чувството от преди миг, за сближеност ти се струва нередно и пресилено. И те е страх да признаеш и пред себе си, и пред него, че го чувстваш близък за времето, в което се познавате, нищо че това време се равнява на нещо средно между малко и никакво...
Някъде някой беше написал нещо от сорта, че вече толкова си свикнал, всичко около теб да не е както трябва, че когато нещичко поне мъничко се нареди то ти се струва нередно, защото не си свикнал с чувството... Тук е същото. Свикнал си да се чувстваш сам, свикнал си да си казваш "Никой не ме разбира" и после идва перфектния непознат, чиято душа е почти огледална на твоята... и какво става... ти бягаш от него. А защо?! Страх ли те е?! Да не би да надникне в душата ти, така ли?! О, драги... той вече е надникнал, защото е надниквал безброй пъти в своята собствена и знае какво има там... Обиколил е всяко малко кътче, докоснал е всяка тънка струна, свирил е, усмихвал се е, а после е плакал...
Разбираш ли?!
"It looks like...
You won’t be staying round...
Given the time...
And your mood...
You look a lot like her...
And you look so like...
You won’t be staying around...
Here in this half light...
You look a lot like her..."
You won’t be staying round...
Given the time...
And your mood...
You look a lot like her...
And you look so like...
You won’t be staying around...
Here in this half light...
You look a lot like her..."
"Шанс", каза синият ми облак и повдигна безплътните си рамене... и знаете ли какво ми пусна... Like Her на Mandalay...
No comments:
Post a Comment