Видях приказка... И знам, че и ти видя, макар че ми се сопна в началото... Има приказки... знам си го... Пък ти ми разправяй каквото искаш...
Прости ми, че все още живея в мой свят, в който принцове на бели коне съществуват... Прости ми, че още вярвам, че има принцеси и вечно щастие... Прости ми, че смятам, че любовта е възможна... Прости ми, че не мога да спра да те обичам...
Някой ден и това сигурно ще дойде... но този ден не е днес... напук на всички, които ме карат да се откажа... напук дори на самия теб...
Прости ми, че все още живея в мой свят, в който принцове на бели коне съществуват... Прости ми, че още вярвам, че има принцеси и вечно щастие... Прости ми, че смятам, че любовта е възможна... Прости ми, че не мога да спра да те обичам...
Някой ден и това сигурно ще дойде... но този ден не е днес... напук на всички, които ме карат да се откажа... напук дори на самия теб...
А в момента струва ми се, че четеш и ме мразиш... съжалявам, сам го пожела... Помниш надявам се...
"Не мога да приема мисълта, че не съм те виждала цял месец. Видях новата луна, но все още не съм видяла теб. Видях изгреви и залези, но не и прекрасното ти лице. Парчетатата от разбитото ми сърце биха минали през иглено ухо. Липсваш ми така, както цветето липсва на слънцето. Както цветето липсва на слънцето в дълбините на зимния студ. Няма красота, към която да насоча светлината си и сърцето ми се вледенява от студа на твоето отсъствие. Надеждата ме води. Тя ме крепи през деня и особено през нощта. Надеждата, че когато се разделяме това е само прелюдия към новата ни среща.
С всичката любов, на която съм способна..."
Казват, че когато видиш любовта на живота си времето спира. И това е така. Нищо, че на мен ми отне почти година да те видя... И да, времето спря. И спираше стотици пъти преди да се видим, преди да те прегърна... да... "И преди да те видя, и преди... пак те обичах". Пък това, дето не казват, било, че след това времето си наваксва спирането и изведнъж всичко завърта твърде бързо... и да, и това беше така... Поувлякохме ли се, опитвайки да хванем всичко в това бързо нижещо се време?!
When ya hold me like you do it feels so right...
Nobody does it quite the way you do...
There's some kind of magic inside you...
How'd you learn to do the things you do?!
Защото веднъж ти казахме с моя син, син облак... че ти си специален и че винаги казваш или правиш едни такива малки специални неща...
"Не мога да приема мисълта, че не съм те виждала цял месец. Видях новата луна, но все още не съм видяла теб. Видях изгреви и залези, но не и прекрасното ти лице. Парчетатата от разбитото ми сърце биха минали през иглено ухо. Липсваш ми така, както цветето липсва на слънцето. Както цветето липсва на слънцето в дълбините на зимния студ. Няма красота, към която да насоча светлината си и сърцето ми се вледенява от студа на твоето отсъствие. Надеждата ме води. Тя ме крепи през деня и особено през нощта. Надеждата, че когато се разделяме това е само прелюдия към новата ни среща.
С всичката любов, на която съм способна..."
Казват, че когато видиш любовта на живота си времето спира. И това е така. Нищо, че на мен ми отне почти година да те видя... И да, времето спря. И спираше стотици пъти преди да се видим, преди да те прегърна... да... "И преди да те видя, и преди... пак те обичах". Пък това, дето не казват, било, че след това времето си наваксва спирането и изведнъж всичко завърта твърде бързо... и да, и това беше така... Поувлякохме ли се, опитвайки да хванем всичко в това бързо нижещо се време?!
When ya hold me like you do it feels so right...
Nobody does it quite the way you do...
There's some kind of magic inside you...
How'd you learn to do the things you do?!
Защото веднъж ти казахме с моя син, син облак... че ти си специален и че винаги казваш или правиш едни такива малки специални неща...
1 comment:
*много се радва*
Post a Comment