Чудя се кога ще свърши... кога ще се разплете възела. И дали въобще може да се разплете... искам да видя надписа "Game over"... Искам да чуя финалната музика.
А може би не е съвсем така... Може би искам да играя още и още... Засега все се измъквам на косъм... Дали да не кликна Save и да продължа някой друг път, когато имам повече късмет, увереност... Или може би направо другия път да я почна отново...
Де да можех да я играя както трябва...
А може би не е съвсем така... Може би искам да играя още и още... Засега все се измъквам на косъм... Дали да не кликна Save и да продължа някой друг път, когато имам повече късмет, увереност... Или може би направо другия път да я почна отново...
Де да можех да я играя както трябва...
Ах, горкото мъничко човече, което ръководя с бутоните на синия джойстик. Ах, горкото то. Постоянно тича, прескача трапове или пада в тях и с мъка се изкачва обратно успяло да се хване за стръкче трева. И после бяга от подгонилите го чудовища и се крие в пещерите на душата си, където го чакат още по - големи страхотии. И бяга обратно навън, катери се по - скали към високото, но дори по върховете се срещат ужасии... няма минутка спокойствие. Все бяга, бори се или убива. Защото да, за да оцелее трябва да премахне другите по пътя си... или то или те все пак. И ето, че малко по - малко укрепва, става по - силно. И вместо да бяга, започва да гони, да преследва, да убива не защото се пази, а защото може и защото му харесва. Ах, какъв ужасен малък герой... А аз му съчувствах, а беше един такъв сладък и беззащитен с тези червени тиранти. И му помагах да избяга, натисках бутоните, за да му помогна да се спаси... И сега го вижте... чудовище по - голямо от всички останали в играта, най - силното, най - грозното, най - отвратителното. И защо не мога да спра да натискам проклетите бутони... Аз го създадох, аз го създадох за Бога. Такъв ужасен, безчувствен герой. И виждам и го осъзнавам, а не мога да спра да убивам и убивам... Защо ми носи такова извратено удоволствие...
Господи, някой да го убие, нека започна отначало, нека пак бъда малка и беззащитна, с красиви червени тиранти. Не искам да бъда чудовище, не искам...
Синият ми облак се оглежда уплашено. Ами ако и той стане чудовище... ако вземе, че се промени, че стане сив и носи гръмотевици... Трябва да го успокоя... Не, ти никога няма да бъдеш това, което беше... и никога няма да нараняваш от страх да не наранят теб. Вече не... по - добър си, по - мъдър си... Играй си играта и без да убиваш, драги... Нищо че от време на време слушаш Tear Away на Drowning Pool... нищо, че казваш, че не ти пука, че си зъл... никога няма да бъдеш онова малко зверче, което беше... твърде много се измени, за да се върнеш обратно. Може би някога, по някакъв повод ще бъдеш лош... но не такъв, какъвто беше. Хората, героите... облаците се променят.
Господи, някой да го убие, нека започна отначало, нека пак бъда малка и беззащитна, с красиви червени тиранти. Не искам да бъда чудовище, не искам...
Синият ми облак се оглежда уплашено. Ами ако и той стане чудовище... ако вземе, че се промени, че стане сив и носи гръмотевици... Трябва да го успокоя... Не, ти никога няма да бъдеш това, което беше... и никога няма да нараняваш от страх да не наранят теб. Вече не... по - добър си, по - мъдър си... Играй си играта и без да убиваш, драги... Нищо че от време на време слушаш Tear Away на Drowning Pool... нищо, че казваш, че не ти пука, че си зъл... никога няма да бъдеш онова малко зверче, което беше... твърде много се измени, за да се върнеш обратно. Може би някога, по някакъв повод ще бъдеш лош... но не такъв, какъвто беше. Хората, героите... облаците се променят.
No comments:
Post a Comment