хибернация

Днес е студено. Оня чакан, но неочакван студ посред лято, който ти дава шанса поне за малко да спреш да вдишваш праха на града. Тежащата влага във въздуха, което задушава най-накрая се е изсипала като дъжд през нощта и температурата е паднала рязко. Посинелите градуси се промъкват през двата отворени прозореца от двете страни на леглото, които си оставил отворен, понеже до късно предната вечер е било горещо и си се надявал да създадеш някакво течение по лепнещата си кожа. Сега същия тоя желан вятър се промъква под тънката завивка, пробужда те, а ти мрънкаш като малко дете, което трябва да бъде събудено за училище твърде рано и по-упорито се увиваш в чаршафа, който прави всичко възможно да те стопли. В съня си се отвиваш няколко пъти и действието се повтаря. Проспиваш така цялата сутрин. На почивки. Няколко минути сън, секундичка хлад и пак увиване в топлото, от което си се опитвал да се отървеш вчера. Нежеланото снощи е търсено днес. А толкова уморително ти се струва да станеш, да се раздвижиш, да се забърза кръвта във вените ти, че няма нужда да се чудиш как да се завиеш и с калъфката на възглавницата. Кучето ти лежи до кръста, та поне там ти е топло, обаче като ти измръзват краката, някак не те грее наличието на нещо топлещо прешлените. Опитваш се някак да го разпростреш и до стъпалата си, ама всеки път като избуташ кучето до там, то се изправя и се намества пак на гърба ти и единственото, което получаваш в ситуацията е, че краката му и тежестта му по теб те разбуждат още повече. По някое време заспиваш така, изморен от търсене на топлото. Заспиваш на студ. Докато телефонът, упорито звъни някъде под завивките, мелодията се омесва със съня ти твърде дълго. Онзи оттатък как не се уморил да звъни толкова време вече? Объркан от сблъсъка на реално и сънувано без да искаш затваряш, вместо да вдигнеш и после няколко секунди гледаш дисплея, чудейки се как се набираше. Звъниш на обратно, но не ти вдигат, защото си мият зъбките. Схванат излизаш изпод чаршафа, който е попил твоето топло, скачаш в хладното с боси крака по плочките в банята и се опитваш да се разбудиш с шепи вода. Сутрините винаги са ти трудни. Дори когато започват в единадесет часа или дори в два следобед. От твърде много сън атрофираш в реалността и ставаш все по-омачкан. Липсва ти онова време, в което спането беше табу и се практикуваше по два-три часа по зазоряване или следобед, защото имаш много дълъг ден и още по-дълга нощ пред себе си. От нищонеправене ти се спи. А колкото повече живееш, толкова повече ти се живее. Толкова е просто. Ама някак още не ѝ е време на какавидата ти да се разпука и да се изчегърташ от вътре. Да стоиш няколко часа под слънцето, докато омачканите крила заякнат и се изгладят от топлината и полетиш. Веднъж направиш ли го време за спане не остава. Ходиш с тъмни кръгове под очите, пиеш три кафета още преди да е станало девет часа и от кофеина ти треперят ръцете, но май това е, защото си екзалтиран от живеенето.

Месеци хибернация се редуват с бурни лета, в които се тъпчем с мед, въпреки че ни жилят пчелите, после ще вадим жилата им и ще успокояваме подутините във вира и ще се ближем един друг, докато не заздравее. После ще разбием следващия кошер.

Незавършеният кръг на живота...

А моята зима скоро ще свърши.

Като дойде следващата искам да хибернирам с теб.