Редя парченца от праскови върху разтопеното масло. Едновременно и много се старая, но и ги пляскам почти както ми дойде. Слагам последното и с усмивка си помислям, че ако бях изяла дори едно от тях, ей така за пробата, както винаги правя, нямаше да ми стигнат да покрия дъното. После следва едно разбиване на яйца, чаша захар, ванилиия и разбира се да оплесквам половината кухня, докато преситя брашното. Накрая, цялата в бяло, бъркам блат за торта. Както винаги не нося престилка. Тази, толкова домакински-настройваща ме добавка, мога да я нося по всяко друго време, но никога не се сещам да го направя, докато готвя. Опитвам се да изтупам панталона си, но единственото, което постигам е да го направя още по - бял. Както и да е. Изливаме върху прасковите, печем, оливаме със сироп.
След няколко часа, аз и обилно полятото парче торта си правим компания, докато разглеждам стари снимки. Държа вилицата, но толкова съм се вглъбила, че малко по - малко парченцето се е изплъзнало от нея и се е размазало на масата. Разбира се, забелязвам го доста по - късно. Поглеждам го твърде отнесено, за да осъзная, че е там. Като на магия го хвърлям обратно в чинията, от там в кофата и захлупвам с албума. И понеже решавам, че не е достатъчно, отивам в кухнята, взимам цялата торта и я плясвам върху снимките, за да знам, че се е свършило и с нея, и със сладките праскови, и със спомените. Не мога повече да разлиствам дните без вина, знаейки, че в момента няма едно сигурно нещо, което да е наред. Разбира се, безброй Надежди подхвърчат из стаята, но нищо сигурно. Упорито отказвам да плача, затова цупя устни и се сдържам едва - едва, докато гледам крайчето на една от снимките, как безпомощно се подава от кофата. Понякога имам нужда от подпорки. А друг път имам нуждата да спра да се обвинявам за всичко. Постоянно казвам на всички останали как просто трябва да приемат, че не всичко зависи от тях и затова не могат да се чувстват виновни за случващото се наоколо и постоянно отбягвам собствените си съвети. Вишневият сок не помага с чувството за вина, но определено му оправя вкуса. И тортата, дето вече е размазана в кофата, щеше да оправи вкуса му.
Утре ще си направя друга.
I don't know how all people haven't got mental health problems..
*никакви торти и снимки не бяха наранени в полза на този пост..
но пък чувството за вина и готвенето са си съвсем реална част от него.
След няколко часа, аз и обилно полятото парче торта си правим компания, докато разглеждам стари снимки. Държа вилицата, но толкова съм се вглъбила, че малко по - малко парченцето се е изплъзнало от нея и се е размазало на масата. Разбира се, забелязвам го доста по - късно. Поглеждам го твърде отнесено, за да осъзная, че е там. Като на магия го хвърлям обратно в чинията, от там в кофата и захлупвам с албума. И понеже решавам, че не е достатъчно, отивам в кухнята, взимам цялата торта и я плясвам върху снимките, за да знам, че се е свършило и с нея, и със сладките праскови, и със спомените. Не мога повече да разлиствам дните без вина, знаейки, че в момента няма едно сигурно нещо, което да е наред. Разбира се, безброй Надежди подхвърчат из стаята, но нищо сигурно. Упорито отказвам да плача, затова цупя устни и се сдържам едва - едва, докато гледам крайчето на една от снимките, как безпомощно се подава от кофата. Понякога имам нужда от подпорки. А друг път имам нуждата да спра да се обвинявам за всичко. Постоянно казвам на всички останали как просто трябва да приемат, че не всичко зависи от тях и затова не могат да се чувстват виновни за случващото се наоколо и постоянно отбягвам собствените си съвети. Вишневият сок не помага с чувството за вина, но определено му оправя вкуса. И тортата, дето вече е размазана в кофата, щеше да оправи вкуса му.
Утре ще си направя друга.
I don't know how all people haven't got mental health problems..
*никакви торти и снимки не бяха наранени в полза на този пост..
но пък чувството за вина и готвенето са си съвсем реална част от него.
1 comment:
Всичко случващо се е вътре в нас... и добре, че го има, инак щяхме да бъдем безмозъчни идиоти... така поне се успокоявам аз.
Post a Comment