178. От Ейприл Морн.. (1)

photo by: froststick

Ейприл Морн щеше да е творческия ми псевдоним, който щеше да бъде напечатан под всяко заглавие на всеки велик Велик роман, който щях да напиша през следващите 20 години. Оставете това, че звучеше красиво, но всеки, който се опиташе да влезе в подтекста му щеше да разбере, че става дума за една Априлска утрин. Хрумна ми ей тъй, един ден просто се появи, и още щом двете думи се подредха в ума ми една след друга реших, че това определено е добро име за псевдоним, което ще отива на всяко хубаво нещо, което напиша. Само едно нещо ме мъчеше.. от къде знаех, че някога някакси ще напиша нещо толкова велико, че да си заслужава да напиша измислено си име отдолу. Може би стремежите ми бяха твърде големи за възможностите ми, в тези ранни часове на осемнадесетата ми годишнина.

Та коя бях аз?

Едно средностатистическо момиче с малко повече интереси от повечето хлапета, които се срещаха по улицата по онова време. Едно средностатистическо момиче, което едва бе навършило пълнолетие и което обичаше да гледа по философски начин на живота, на всяко малко нещо, което се случва, на всеки звук, който чува. Едно средностатистическо момиче, което обичаше много да бърбори, високо да се смее и да прави грешки, които да и преподават малки, ежедневни уроци. Не бях нищо по – особено, не бях нищо по – специално, макар че много ми се искаше да съм различна. Но не да съм различна сред хората, не да съм някой, който се откроява, а да съм различна пред самата себе си. Да се променям непрекъснато, да променям кръга от хора с които излизам, да си променям прическата, ако щете. Да бъда еднаква сама пред себе си за повече от няколко месеца си бе чисто душевно самоубийство. Дори сега, когато гледам стари снимки, правени на онези лентови фотоапарати, които днес почти изцяло са заменени от дигитални такива, виждам, че на всяка една съм различна. 5 май 2005 - дълга руса коса, смешен жълт суитчер, детска усмивка. Два месеца по – късно - къса черна коса, впити дънки и нахакана усмивка. Още два месеца - червена коса и смъкнати дрешки. И от снимките виждате само физическата промяна. Онези години.. когато си на прага между детето и порастналия човек, за онези години казват, че най – бързо израстваш и най – бързо се променяш. Е, драги ми, за две години минах през толкова много промени, през толкова много лица, че понякога се чудех коя съм. И ако дори за дни, се получеше така, че нямам какво да правя, че не живея в постоянно променящо се време, нещо в мен започваше да страда и да се мъчи, и дори бавно да умира.

Та.. Коя бях аз?

Бърз поглед върху горните досадни редове – дете, което искаше да е различно, което искаше да е интересно и което искаше.. собствения му свят да се върти около него. Дете, което бе център на малката си Вселена, дете, което дори да имаше съвсем мъничко талант, не го ползваше както трябва и заради това се оплакваше, че не може нищо. Просто дете, което не разбираше.. Това бях аз. И да, може би копнежите ми наистина бяха по – големи от възможностите ми.. Защото аз исках толкова много и го исках за себе си. Една малка висша форма на егоизъм, която всички отричаха, но аз виждах. Дори съм сигурна, че сега, докато някои от приятелите ми четат това биха казали, че е гениално, но надявам се ти, който не си ми никакъв ще го оцениш подобаващо и точно – пълна боза, каквато не отричам, че е. Аз не съм писателка, не съм поетеса.. аз съм драскачка, чиято мисъл върви твърде бързо, за да се улови и моделира и да бъде превърната в наистина добро четиво. Аз съм драскачка, чиито идеи бягат през пръстите и преди да ги запише, защото идват една след друга, толкова много и толкова бързо, че дори се прескачат и избиват, за да минат по – напред. Навярно да напиша „.. от Ейприл Морн” под някое красиво, смислено име ще остане само една моя мечта, която няма да имам сили да осъществя. Само дето тогава не мислех така.. Та дявол го взел, бях на осемнадесет години, животът бе пред мен и можех да правя каквото си искам. Нали? Ако исках да напиша роман – щях да го напиша. Ако исках да напиша песен – щях да я напиша. Защото до самия момент бях успяла да направя всичко онова, което бях искала и за което бях копняла. А истината е, че някои от копнежите ми хич не са били лесно достижими, но с търпение и упорито тропане на крак все успявах. Само дето не знаех, че талантът не идва с търпеливото чакане или с нервното потропване по пода. Аз имах идеи, но не можех да ги опиша точно защото ми липсваше онази малка доза вдъхновение и талант и онази една щипка фантазия, с която сядаха да пишат Големите.. Не, не разбирах. Аз си тропах и чаках, някой къс вдъхновение или истински талант да ме ударят по тила и просто да седна и да напиша някакви си 200 странички от нещо, което да се превърне прилично изевестен и харесван бестселър. Глупаво дете, което често осъзнаваше тая истина, но не искаше да я признае пред себе си и затова все се напъваше да напише нещо. И все получаваше похвали от повлияните си приятели, които и пречеха да види цялата истина още веднъж и просто да разбере, че няма да я бъде. Инат, това беше цялата сила, която ме водеше. Глупав магарешки инат, че мога и най – вече, че ще успея да напиша пролетото нещо.

Добре, нека приемем идеята, че съм могла и все още мога да измсиля подобаваща история, но.. имах малкото чувство, че всяка една история на този свят вече е от давна изказана, написана, изпята или филмирана. Всяка една тема, всеки един философски възглед, всяка любов, всяка душевна болест.. всичко, всичко това бе изрецитирано някъде, някак си, от някой, който света ще запомни, а може би няма. Бе толкова лесно, да седна и да напиша нещо, но то щеше да бъде толкова еднакво с всичко дъвкано до сега, че можеше просто да бъде хвърлено на боклука, защото е било лесно предвидимо и познато. Да разкажа моята история? Как да разкавам история, когато нямам такава. Зад мен имаше само едни осемнадесет години, през които дори да се случили някакви неща, те не са били чак толкова запомнящи се и интересни, колкото би ми се искало да бяха. Не бях преживяла нищо кой знае какво, не бях се сблъсквала с Големите неща. Дори сега не съм.

Да разкажа една средностатисческа история, за едно обикновено момиче, на което не му се случва нищо, така ли? Да разкажа своята история, която прилича на толкова много други? Да разкажа някаква приказка, която никой не е чел, но всеки знае сам за себе си, защото е преминавал през нея? Не знам кой си ти, който ми подхвърляш тая безумна идея, която никой няма да прочете, но може и да не си чак толкова луд. Знаеш ли.. дори си мисля, че може и да се получи. Може би..

Ще да е било точно полунощ на осемнадесети срещу деветнадесети август, когато съм проплакала за първи път или поне това твърдят думите на майка ми. Отворила съм си малката бебешка уста и не съм я затворила в близката година, защото по същите тия нейни думи съм била от онези ревливи и врещящи за всичко бебета. Очарователно. Още по – очарователна е идеята, че майка ми не е успяла да реши на коя дата е правилно да бъда записана, затова просто е решила, че моя милост е родена на осемнадесети и толкова. Може би и това е причината една година да не пра да плача – не съм била съгласна. После обаче явно ми се е харесвало, защото от където и да го гледаш деветнадесети е след осемнадесети, а едно нетърпеливо дете като мен би предпочело да чака един ден по – малко, докато се добере до заветните подаръци и да изпълни къщата с разкъсана опаковачна хартия и весели писъци. Детска му работа. И така, да давам по ред. След като съм измъчила майка си с близо десет часово раждане и с една година плач след това си е било дошло времето да се успокоя и да започна да се занимавам с други полезни работи, с каквито всяко дете на годинка се е занимавало. А именно да хващам всяка вещ, до която се добера, а после да правя опит за вечеря с нея. Все неуспешни както се предполага, но няма да се изненадам, ако нашите са тичали по болници и са истерясвали като всички родители, чието прелестно детенце е глътнало монета. Не заради детенцето, а заради монетата. Пари са все пак! В следващата една година няма кой знае какво за разправяне, по простата причина, че не го помня, а много истории не са ми разказвали, дори и снимки няма от периода. Превъртаме 11 месеца напред, когато на белия свят се е появил и брат ми или русокосото изчадие, което не съм харесала от първия момент, в който съм го видяла. Все пак по същите ония думи на майка ми, погледнала съм го, казала съм, че не ми харесва и съм го наплюла. Каква сестринска обич и привързаност само! И как не, малката напаст щеше да открадне цялото внимание на родителите ми. Ей го от къде още лъвската егоистична черта си е казала думата – мама и татко са си само моите мама и татко. Точка. А може и запетая, ако така ми харесвало, но мисля, че още от тогава съм била фен на точките, защото и досега пиша с много многоточия. След знаменитото събитие, а именно раждането на брат ми превъртаме още няколко месеца напред, докато майка ми влиза в болница за известно време, което хич не е било малко и аз и брат ми биваме разделени, почти като в типична латиноамериканска сапунка. Моя милост попаднала под опеката на родителите на майка ми.. и от тук, започна още по – „интересната” част, в която съм гледана като писано яйце от баба и дядо. Сега като казах „интересна” част още повече се замислих за какво пиша въобще, след като до момента не се случва нищо кой знае какво. Предполагам обаче, че през първите четири години на почти всеки човек не се случват кой знае какви събития. И да се случват повечето остават забравени.. забравени.. Знаете ли, да превъртим лентата не просто няколко седмици и не няколко месеца напред. Да превъртим лентата 15 години напред.. Няма какво да се бавим до седемнадесетата ми годишнина. Някакви 15 години, в които се разправя как заживят само с майка си и брат си, някакви си 15 години, които се пропиват с омраза към баща ми, някакви 15 години, в които съм била само дете.