161. Тhe way you are...

И вече не ме е страх...
Аз съм това, което съм... и което са хората, които се обичам...
Никога няма да се срамувам от тях... нито от себе си...
А аз дори не обичам да използвам думата "никога"...

photo by: mikko77

Обещавам...
Да спечеля обратно доверието на онези, които съм предавала...
Да не се срамувам от хората, които обичам...
Да не им обръщам гръб...
Да им бъда истински приятел не само в хубавите моменти, но и когато имат нужда от мен...
Да показвам на мама по - често, че я обичам и че съм и благодарна за всичко...
Да показвам по - често на хората, които обичам, че ме е грижа за тях, а не просто да го изказвам...
Да говори всеки може, аз обещавам да доказвам...

Обещавам...

Да бъда повече това, което съм, да не се крия...
Да се показвам...
Да не съжалявам за постъпките си, защото в конкретния момент за мен са били правилните...
Да не обръщам гръб на себе си...
Да не срамувам от това, което съм...
Да бъда по - малко егоист...
Да не съдя прекалено строго и себе си и другите...
Да се уча от грешките си по - добре отколкото до сега...
Да не драматизирам излишно и да не изкарвам нещата по - сложни отколкото са...
Да бъда по - позитивна...
Да се радвам още повече на малките неща, които живота ми поднася...
Да ценя това, което имам...
Да вярвам повече в себе си в силите си...
Да бъда още по - търпелива...
Да бъда пресметлива...
Да бъда разумна...
Да бъда по - добра...
Да бъда по - силна...
Да продължавам да преследвам копнежите на сърцето си...

Обещавам...
Да потърся някой, който съм забравила... бивш съученик, старата най - добра приятелка... предишната любов... Само за да видя как са и как върви живота при тях...
Да давам повече усмивки на непознати...

Обещавам...
Да обичам...

160. Arms around your love...

You know, I could hold you in my arms forever...
It still wouldn’t have been long enough...

photo by: ejan

I'll go with you!
No, you can’t.
But…
You can’t.
Why not? I mean, what’s the point of school and grades and all of this if I’m not… God, I can’t be without you!
You’re meant for better.
I’m not!
You are. Hey, look, I don’t know, maybe I’ll be back!
YOU WON’T! You won’t!
Come here. Listen to me. I need you… to get past this.
No!
I need you to forget about me and move on! OK? You’re too amazing to carry this around. You’re too full of greatness and… I love you too much. But I have to go.
No!
But I have to...
I love you, you know? I do!
And I love you... But, somehow, it just... doesn’t seem to be enough...

159. Swan...

“Здравейте. Казвам се Христина и днес навършвам 17 години. Ако следващите 17 изтекат със същата скорост, с която излетяха тези, то след пет минути ще съм на 34 години. След още десет минути и при доброто желание на съдбата да ме остави жива ще съм на 68. Но от където и да го погледнете след по - малко от половин час ще съм мъртва.

Животът е твърде кратък...”

Toва написах преди почти година. И да си го кажем право... още от тогава съм била безбожно права. Времето е цинично... бърза, когато искаш да се ниже бавно и се влачи, когато ти се иска да спринтира. Живота ни се изнизва като пясък през разперените ни пръсти... И не можем да направим нищо, за да го спрем. А после... после вероятно награбваме нова шепа пясък... Ще кажете, че е невъзможно, защото не вярвате в прераждането... Е, драги ми читатели, аз ще Ви кажа, че не говорех за живота като цяло, а за всеки изгрив, за всеки залез, за всяка малка смърт на сърцето и за следващото му прераждане... За емоцията, за чувствата, за болката и за щастието, за обичта... и за онази, другата обич. И за това как се живее, когато любовта си е отишла... и за това как се научаваш да обичаш отново. И не ми казвайте, че съм твърде малка за такива думи... Който е измислил, че трябва да си голям, за да се влюбиш... трябва да е бил голям... глупак.”

А върха на перото се плъзгаше по кожата, спираше се във всяка гънка и после продължаваше, пръстите докосваха нежната лебедова шия, дъхът разбъркваше белите перца...

През целия си живот лебедите пееха само веднъж и то преди да умрат. И сега те пееха... без думи, без дори да издават звук, притихнали един до друг, затворили очи. Беше прекалено истинско, прекалено... Пропито с толкова много болка и обич, че нормалните сетива се насищаха твърде бързо, за да уловят всичко... Затова лебедите попиваха смъртта си с цялото си същество, сякаш за да я запомнят дори и след това. Смъртта на сърцето... Кой би искал да запомни собствената си смърт, да види собственото си погребение? Бихте казали, че в смъртта няма гордост и красота, няма смелост и любов. Има само смърт, след която остава тлееща жар, а след време само пепел и далече спомен за някой и нещо загинало. Но не е така... в тяхната смърт имаше всичко. Имаше солено море, окосена трева, китари... Имаше канела, кадифе и дъжд... далечни звуци изтръгнати от счупено пиано, шоколад и дъга... И след дъгата още дъжд... Необятни чувства скрити в погледи. В това се криеше истинското очарование... не можеха да се имат един друг за повече от миг, миг достатъчен да пеят, за смъртта си. Миг откраднат през времето и пространството, миг на любов. Миг, който нямаше да се повтори... никога.

158. More...

Колкото повече... толкова повече...

photo by: BreatheNaked

Колкото повече бързам... толкова повече закъснявам...

Колкото повече се приближавам... толкова повече бягаш...

Колкото повече уча... толкова по - малко научавам...

Колкото повече те опознавам... толкова повече се криеш...

Колкото повече мога... толкова по - високи стават изискванията...

Колкото повече ти давам... толова повече искаш...

Колкото повече искам... толкова по - малко получавам...

Колкото повече се нуждая... толкова по - малко се интересуваш...

Колкото повече раста... толкова по - малка ставам...

Колкото повече обичам... толкова повече страдам...

Дай ми почивка... Искам да си ида... Искам, но не мога... Не и докато не ме погледнеш...
Кажи ми, че не ми вярваш... Кажи ми, че не ме обичаш... Кажи ми, че не виждаш бъдеще... Кажи ми, че не ме искаш в живота си... Кажи ми "Край", кажи ми, че всичко свърши, но ми го кажи в очите... Имай поне тая последна и едничка смелост... Имай поне тая сила... Имай поне тая воля... Имай... И нека после си вървим по пътя... Аз ще ти стана чужда и далечна... ще се превърна в незрачната ти сянка... И ще се престувам, че съм приятеля, който бях преди... Но и ти и аз ще знаем, че никога нищо няма да бъде същото... И няма виновни... Има само една глупачка, която ще направи всичко възможно... всичко по - силите си... За да може поне да повдигне рамене и да си каже: "Поне опитах... да те обичам"...

Трябва да съм те обичала...

157. My last confession...

А съдбата се тресеше от смях...

И понякога сядаше и се замисляше сериозно... За нещата, които имат смисъл. За усмивките, които даравят щастие. За хората, които те ценят. За жестовете, които те трогват. За приятелите. За обичта... и онази... другата обич...

А ще ме помниш ли... след години, когато съдбата с насмешка ще е махнала с ръка и ще ни е разделила? Сега съм тук и всичко е лесно и всичко е добре... Сега давам, сега взимам... сега гледаме в една посока и вярваме в лудите мечти и фантазии на другия. Но ще останали в ума ти, в сърцето ти... Никога не съм вярвала, че ще бъдем завинаги заедно... Никога не съм вярвала, че няма да дойде денят, в който ще се разделим... Но след време... Ще си спомняш ли пламъка, който ми даде.. и този, който аз ти дадох. Казват, че е ценен онзи, който ти е върнал пламъка за живот... който е върнал блясъка в очите... Но ако същия този после те е полял с чаша студена вода и загасил дори въглените?!

И като заговорих за... завинаги... Знаеш ли какво се случи вчера?
Пътувах с бляскавата карета... и в парка, на една пейка... стояха той и тя. Побелели коси, остарели лица, но с живи очи и красиви усмивки... Беше я прегърнал и я гледаше с оная обич, с която се гледахме с теб. А тя държеше букет свежи цветя... и бе преплела пръсти в неговите... Вечно. Как е станало така, че са успяли да се опазят... въпреки всичко и въпреки всички? Как са имали силите, търпението, волята... Съдбата ще им го отнеме... някой ден тя много ще нарани единия от тях... и отново иронично ще се тресе от смях... Като теб... и ти си ироничен, когато се браниш.

Съдбата сега се смее на мен... Но и аз ще и се смея някой ден. Някой ден ще имам моето "сега и завинаги"...

My last confession... и после тишина...
Ще забравиш, че аз те обичах... Но аз ще забравя за твоята забрава... и ще продължа да те обичам... Защото глупачетата като мен все още бродят по земята и яздят водни кончета с верните си приятели...

Днес ми казаха, че моментът, в който спираш да обичаш и започваш да се чувстваш свободен да се влюбиш във всеки друг... чувството било странно... различно... и боляло.
Надявам се да са ме излъгали... Искам река... и просто течение...
Всъщност въобще не искам да дойде моята сряда... нашата сряда...
Все бягах от нея... но започвам да се чудя дали не е време да започна да тичам към нея...

Кога за последно се смяхме заедно...
Кога за последно говорихме спокойно без да се караме и без да слагаме маски...
Кога за последно ми каза "Обичам те"...

Свършило ли е?!
Защото ти каза, че мислиш, че е време да приключи...
Но съвършило ли е... или го караме да свърши...

156. Rehab...

С вкус на цигара...

photo by: Radical Jonny

И в края на деня няма нищо по - хубаво от това да запалиш цигара... Защото да пушиш не е просто да се тровиш с никотин, както все казваше леля ми и която почина от рак на белия дроб именно защото пушеше по две кутии на ден. Не... цигарата не бе просто отровата, която всички я изкарваха... За мен беше нещо съвсем друго, може би защото не прибягвах до нея толкова често, колкото го правеше леля... Никога не съм била зависима, пристрастена... Ръцете ми никога не са треперили, докато пламъкът лизва сухия тютюн... Денят свършваше, отпусках се в креслото на терасата и вкусвах дима, наблюдавайки залеза... Пътуване през времето и мястото... Размисли... Беше сладко и завършено с лютия вкус върху езика... Така постигах аз моята нирвана и мога да се закълна, че в нея чувах как реката се плиска върху дървения сал...

В режим Sleep... Там открих моята нирвана... едно тихо и спокойно място... Сключих примирие и се успокоих... Сега има само вълни, дървени салове, залези...
За жалост обаче... ще трае само докато изгася цигарата... Тогава пак ще се върна в моя забързан свят с много чувства и хора, където всичко се върти на една страна, а в следващия миг е наобратно...

За щастие обаче... туко - що запалих...

155. Secret...

Добре скрито и пазено... Обвито в синя хартия от мистерия...
То предизвикваше... примамваше и възбуждаше повече от всяко късче извадено на показ...

Сребристи панделки и синя хартия, обвиваща синя кутия пълна със син пух... А някъде из всички перца, добре заровено, скътано се криеше мъничко съкровище... Нещо, което в действителност не бе кой знае колко по - специално от другите неща, но начина по който го бранеха и защитаваха караше страничния наблюдадел да го мисли за най - важното нещо на света... Защото страничния наблюдател смяташе, че само нещо наистина скъпоценно си заслужава да бъде пазено така добре. И разбира се той искаше да види това съкровище, а защо и да не го открадне и да го притежава... И опитваше да разкъса хартията, да развърже панделките и да рови из синия пух... А защо, защо?! Защо го правеше като истината бе, че той не знаеше какво има там... И най - често го изравяше... и го съсипваше и се подиграваше с него... защото за него то бе нищо и никакво стъкълце... Съкровището бе съкровище само за притежателя му, нещо мъничко, невзрачно, но нещо, което дава смисъл и посока, нещо лично, нещо красиво само в неговите очи...

Скритото... онова, което очите не виждат, но ума рисува като най - красивото... точно то е най - желано... Защото онова, което виждат очите вече не е интересно... то е видяно, то е познато и то не е нищо особено... Интересно е онова зад воала...

Скрита и възбуждаща красота...

154. Harder...

И изведнъж... в големия град, сред всички хора... дори облегнал глава на рамото на най - добрия си приятел се оказваш по - сам отколкото някога си бил...

photo by: niechcial

Вали... А аз стоя под дъжда... Треперя от студ... А се опитвам да пиша. Не се очудвай, че буквите излизат така разкривени изпод премръзналите пръсти... Не се очудвай, че мастилото се размазва от дъжда... от сълзи... Не това е проблема... Всъщност самите думи, изречения... са изкривени отвътре... Мислите са пречупени през призми на отчаяние и съмнения... Понякога си мисля, че не си струва... че трябва да се оттегля, че трябва да дишаш сам... че трябва да дишам сама... Понякога не вярвам в себе си... не вярвам в теб... не вярвам в нас... Понякога искам да мога да си отида... Понякога ми се иска да създам света, за който говориш... онзи на който съм принадлежала и в който ти нямаш място... И да бъда щастлива в него... без теб...
Мисли изкривени от отчаяние...

Не искам да си ида...
Не искам да съм щастлива... не и без теб...
И без тебе ще дишам... и без тебе ще мога...
Но аз искам с теб...

А до мен Фенси и облачето спят... Те не разбират колко е... Harder To Breathe...