127. Happines... is not a fish that you catch.

Далеч съм от идеята, че не знаем какво искаме...
О, знаем и то много добре...
Всички искаме щастие...
Друг е въпросът, че не знаем как да го получим...
Но както все казваме... не се знае какво ще се появи иззад ъгъла...
И кой ще седне на празната седалка до теб в автобуса...

photo by: glitterdarkstar

Забелязала съм една странна зависимост... качвам се в почти празен автобус, тролей или каквото там превозно средство дойде. Почти всички пътуват сами, тук таме се мярва някоя двойка - приятелки, съиченици... някакви, никакви. Единичните седалки са празни... но на всяка двойна седи по един човек. Може би така им харесва, може би изгледа през прозореца от тази страна е по приятен, знам ли... На мен винаги са ми изглеждали все едно чакат някой да седне до тях. Риск, драги. Може да седне някой несимпатичен, но може и птичето на късмета да ти кацне на рамото. Друг е въпроса, че птичето може да кацне, а ти така да се сепнеш, че ето го появило се е и да го изпуснеш от еуфория или от нещо друго... най - често заради това, че ти се е струвало толкова невъзможно да се появи и когато всъщност се появява, ти така се сепваш, че го пускаш, то си отлита и не се връща.
Каква метафора вкарах за Бога, не знам кой ще ме разбере... не съм сигурна, че и аз се разбирам съвсем...

Факт е че и аз почти винаги, когато пътувам сама сядам на празните двойни седалки... и ей го, чета си горното разсъждание и не мога да дам обяснение защо наистина сядам сама точно там. Не е като да чакам някой да се появи, просто винаги го правя... подсъзнателно или не, не знам...

Чакаме... чакаме щастието да кацне, да се закачи на кукичката...
И все хвърляме въдици... и все сядаме така, че да му дадем място да седне... ако иска... ако ни забележи въобще... А представяте ли си да ни забележи... но някой друг, неподходящ да го изпревари и да заеме седалката до нас...
Неприятно...

"Някои риби не могат да бъдат уловени. Не че са по - силни или по - бързи от другите, Просто са надарени с нещо повече."
Може пък наистина то само да решава кога да бъде уловено...

Синият ми облак знае какво иска... друг е въпросът, че няма как да му измечтая още един облак. И как да му обясня, че трябва да се появи някой друг... някой друг, който има свой измечтан облак... Snow Patrol...

126. The game...

Чудя се кога ще свърши... кога ще се разплете възела. И дали въобще може да се разплете... искам да видя надписа "Game over"... Искам да чуя финалната музика.
А може би не е съвсем така... Може би искам да играя още и още... Засега все се измъквам на косъм... Дали да не кликна Save и да продължа някой друг път, когато имам повече късмет, увереност... Или може би направо другия път да я почна отново...
Де да можех да я играя както трябва...

Ах, горкото мъничко човече, което ръководя с бутоните на синия джойстик. Ах, горкото то. Постоянно тича, прескача трапове или пада в тях и с мъка се изкачва обратно успяло да се хване за стръкче трева. И после бяга от подгонилите го чудовища и се крие в пещерите на душата си, където го чакат още по - големи страхотии. И бяга обратно навън, катери се по - скали към високото, но дори по върховете се срещат ужасии... няма минутка спокойствие. Все бяга, бори се или убива. Защото да, за да оцелее трябва да премахне другите по пътя си... или то или те все пак. И ето, че малко по - малко укрепва, става по - силно. И вместо да бяга, започва да гони, да преследва, да убива не защото се пази, а защото може и защото му харесва. Ах, какъв ужасен малък герой... А аз му съчувствах, а беше един такъв сладък и беззащитен с тези червени тиранти. И му помагах да избяга, натисках бутоните, за да му помогна да се спаси... И сега го вижте... чудовище по - голямо от всички останали в играта, най - силното, най - грозното, най - отвратителното. И защо не мога да спра да натискам проклетите бутони... Аз го създадох, аз го създадох за Бога. Такъв ужасен, безчувствен герой. И виждам и го осъзнавам, а не мога да спра да убивам и убивам... Защо ми носи такова извратено удоволствие...

Господи, някой да го убие, нека започна отначало, нека пак бъда малка и беззащитна, с красиви червени тиранти. Не искам да бъда чудовище, не искам...

Синият ми облак се оглежда уплашено. Ами ако и той стане чудовище... ако вземе, че се промени, че стане сив и носи гръмотевици... Трябва да го успокоя... Не, ти никога няма да бъдеш това, което беше... и никога няма да нараняваш от страх да не наранят теб. Вече не... по - добър си, по - мъдър си... Играй си играта и без да убиваш, драги... Нищо че от време на време слушаш Tear Away на Drowning Pool... нищо, че казваш, че не ти пука, че си зъл... никога няма да бъдеш онова малко зверче, което беше... твърде много се измени, за да се върнеш обратно. Може би някога, по някакъв повод ще бъдеш лош... но не такъв, какъвто беше. Хората, героите... облаците се променят.

125. Into A Fairy - Tale...

Видях приказка... И знам, че и ти видя, макар че ми се сопна в началото... Има приказки... знам си го... Пък ти ми разправяй каквото искаш...
Прости ми, че все още живея в мой свят, в който принцове на бели коне съществуват... Прости ми, че още вярвам, че има принцеси и вечно щастие... Прости ми, че смятам, че любовта е възможна... Прости ми, че не мога да спра да те обичам...
Някой ден и това сигурно ще дойде... но този ден не е днес... напук на всички, които ме карат да се откажа... напук дори на самия теб...

А в момента струва ми се, че четеш и ме мразиш... съжалявам, сам го пожела... Помниш надявам се...

"Не мога да приема мисълта, че не съм те виждала цял месец. Видях новата луна, но все още не съм видяла теб. Видях изгреви и залези, но не и прекрасното ти лице. Парчетатата от разбитото ми сърце биха минали през иглено ухо. Липсваш ми така, както цветето липсва на слънцето. Както цветето липсва на слънцето в дълбините на зимния студ. Няма красота, към която да насоча светлината си и сърцето ми се вледенява от студа на твоето отсъствие. Надеждата ме води. Тя ме крепи през деня и особено през нощта. Надеждата, че когато се разделяме това е само прелюдия към новата ни среща.

С всичката любов, на която съм способна..."

Казват, че когато видиш любовта на живота си времето спира. И това е така. Нищо, че на мен ми отне почти година да те видя... И да, времето спря. И спираше стотици пъти преди да се видим, преди да те прегърна... да... "И преди да те видя, и преди... пак те обичах". Пък това, дето не казват, било, че след това времето си наваксва спирането и изведнъж всичко завърта твърде бързо... и да, и това беше така... Поувлякохме ли се, опитвайки да хванем всичко в това бързо нижещо се време?!

When ya hold me like you do it feels so right...
Nobody does it quite the way you do...
There's some kind of magic inside you...
How'd you learn to do the things you do?!

Защото веднъж ти казахме с моя син, син облак... че ти си специален и че винаги казваш или правиш едни такива малки специални неща...

124. Тик... так... тик... так...

Много пъти сме си говорили за времето... да...
И съм съгласна, че е много цинично... много...
Но и мен си ме бива...

photo by: ssuunnddeeww

Забелязали ли сте как времето се ниже изключително бавно, когато чакаш нещо с нетърпение? Сякаш стрелките забавят хода си максимално, просто защото знаят, че ти вече пощуряваш от копнеж. Сякаш правят всичко възможно да те измъчат, да те тормозят до толкова, че да ти иде да строшиш проклетия часовник. Да, разбира се, че сте забелязали...
А забелязали ли сте как същото това време изтича през пясъчния часовник с невероятна скорост, когато искате да задържите мига по - дълго?! Песъчинките сякаш се надпреварват коя да изтича първа през отворчето... див, лудешки спринт. Спринт, който те измъчава... и всичко свърша толкова... толкова бързо. Да, забелязали сте и това - как времето лети неусетно, когато ти е приятно.
Само, че знаете ли какво се получи сега... успях да го хвана в моя часовник. И ми е чудно какво ще се опита да прави сега... Защото изходите за него са два - напред и изключително бавно напред. Не може да спре, не може да се върне, но и да се връщаше на мен пак щеше да ми е хубаво. И ще обясня защо...
Сега то се опитва да се ниже по - бързо... по - далеч от моя вече изживян съвършен миг. Опитва се да избяга от него, опитва се да ме накара да го забравя.
Но също така не може да бърза много, защото се приближа до копнежът за бъдещето... до копнежът за нещо, което може да бъде... към онова, което предствои. А и то ще е хубаво...
Разбирате ли как съм го хванала натясно... както и да се движи то работи в мой плюс. Почти не ме отдалечава от красивия ми спомен и заедно с това бавно и сигурно ме приближава към моя копнеж...

Хванах те в крачка, време мое... искам да те видя сега, красив циник мой..
Как хем ще бягаш от едното и хем ще се стараеш да не се приближаваш до другото...
Защото път настрани няма...
Часовника тиктака... а ти ни можеш да спреш стрелките съвсем, време мое...
Циничен си драги, циничен... но и мен си ме бива...

Синият ми облак празнува моята победа...

123. Love will show you everything...

Само го погледни... само го чуй...

Jennifer Love Hewitt - Love Will Show You Everything

Today, today I bet my life
You have no idea
What I feel inside
Don't, be afraid to let it show
For you'll never know
If you let it out...

I love you
You love me
Take this gift and don't ask why
Cause if you will let me
I'll take what scares you
Hold it deep inside
And if you ask me why I'm with you
And why I'll never leave
Love will show you everything...

One day
When youth is just a memory
I know you'll be standing right next to me...

I love you
You love me
Take this gift and don't ask why
Cause if you will let me
I'll take what scares you
Hold it deep inside
And if you ask me why I'm with you
And why I'll never leave...
My love will show you everything
My love will show you everything
My love will show you everything
Our love will show us everything...

Синьото облаче гледа навън... изглежда тихичко, спокойно... Обръща за малко поглед към мен, намига ми и ми тананика Love Will Show You Everything...

122. My room is a mess...

О не, не стаята... главицата, главицата... И въпреки това ми хрумва, нещо от любимата песен на Радо... хех... " I was lost аnd I'm still lost but I feel so much better"...

photo by: sharonie

Порастваме, порастваме... така го чувствам. Спомняте си поста за промяната в мен... много точно я усетих тази промяна, но установявам, че тя още не е свършила... че има още много да се изменя, не защото много искам да или много твърдо ще се опитвам да се променям... просто го усещам, разбирате ли?! Още не е съвсем както трябва всичко, още има парченца от пъзела, които не са се наместили по местата си... още не всичко е розово, зелено или там какъвто ще ми е щастливият цвят. Не всичко се е завъртяло напълно и не всичко е запълнено... Все още съм загубена между всичко случващо се, все още самата аз не съм намерила мястото си. Все още не съм наясно с всичките си чувства и мисли. Все още не съм открила и разбрала всичко, но... просто усещам промяната... и дори знаете ли, тя не е започнала както трябва... задава се. Тя тепърва предстои...

Грешка!
Най - хубавото, тепърва предстои.
И аз знам, че имам приятелите и близките, които ще са щастливи заедно с мен...

Синият ми облак също ще е с мен, нищо, че днес съм го пуснала малко навън да полети... Вече не ме е страх, че ще избяга и няма да се върне... А ето го, носи се обратно и си свирука You Gotta Be на Des`ree...

121. Аз съм...

Попълвала съм го в темата на Мъро... само че сега си четох отговорите и повечето от тях... не бяха истина... Затова изчистих и го написах на ново...

photo by: Paperdragonfly

Аз съм... почти добра...

Аз не съм... от хората, които много силно вярват в себе си и във възможностите си... вярвам, но само малко... мъничко... да...
Винаги съм искала да бъда... по уравновесена може би... по - малко емоционална...
Не бих могла да бъда...от хората, които живееят спокоен живот. Няма ли буря, значи нещо не е наред...
Когато мечтая означава, че... съм обнадеждена за нещо и се опитвам да си представя как ще стане в най - положителния му аспект...
Обичам да... пея, много и силно, а не просто да си тананикам тихичко, когато съм самичка вкъщи...
Ненавиждам да... говорят зад гърба ми или да ми се умилкват и мазнят...
Във времето за себе си предпочитам да... потърся някой приятел и да превърна времето от "за себе си" в "за двама ни"...
Загубвам спокойствие, когато... някой се опитва да ми слаги думи в устата или да изопачава такива, които съм изрекла...
Наслаждавам се на... на дългата баня, която си взимам всяка вечер...
Презирам... някой да ми държат тон или крещят...
Обожавам... балони...
Не ми достига... обич... може би.
Гневът е... нещо, което беше много обичайно за мен до едно време... после ми дойдоха много други неща в главицата и сега не избухвам толкова много...
Сълзите са... ежедневна част от живота ми... но с порой от сълзи изкарвам всичко от себе си и после ми е по - добре...
Любовта... боляла повече отколкото си мислех... А аз съм още мъничка, мисля че дори не е започнало да боли... цял живот имам пред себе си и много любов от която да ме наранява... но освен болка, тя трбва да носи и много друго... надявам се поне...
Търся... слънцето дори в облачни и дъждовни дни като днешния...
Открих... че имало и почти перфектни хора...
Откраднах... спокойствието й (на мама, аз си знам)...
Загубих... неща, за които открих, че никога не са били мои... и терзанието, че съм ги загубила стана по - малко... но болката, че не съм успяла да ги спечела... тя вече е друго нещо...
Всяка сутрин... когато отворя очи поглеждам телефона си, натискам зелената слушалка и чувам гласа на най - добрата си приятелка...
Всяка вечер... преди да заспя си мечтая...
Сънищата... ми винаги са препълнени от цветове, звучи, усещания и странности... дори самият ми живот не е толкова интересен, колкото са интересни някои от сънищата ми...
Да се мъча да изслушвам всички и да съм буфер между двама сърдитковци понякога... ме натоварва.
DJ Sakin & Friends - Dragonfly... ме разтоварва.
Вярвам в... приятелите си...
Музиката е... живот...
Животът е... музика... просто следвам горния си ред...
Желая... да си хвана сапунен мехур, да запазя спокойствие и да го задържа в дланите си... а не да се изненадам и да го спукам по невнимание...

"And if you see me walking by
You don’t have to spend your time
Asking me if I’m alright
Do I look smarter?
Do I look stronger?
Does it make you wonder?
Well I am, well I am..."

Облакът ми е... о не не, няма да го попълвам цялото и от негово име... само ще кажа, че той сега си слушка... I'm на Nelly Furtado...

120. Страх ме е...

Страх ме е... ужасно много ме е страх... и цялата треперя от ужас и несигурност... Не знам какво да правя, кой път да поема... Не зная кое е добро и кое е лошо... всичко се разми и не мога да разграничавам понятията, ситуациите, думите... страхувам се...

photo by: vita-e-bella

Имам чувството, че в дланите си държа цветен сапунен мехур... мехур с толкова тънки стени, които всеки момент ще се спукат. И аз не смея да помръдна... не смея дори да дишам, старая се да го крепя... и ме е страх да не го спукам. Страхувам се ужасно много да не се окаже поредната разбита красива илюзия... Ще кажете "Какво пък?! Нали после вадиш клечицата от сапунената вода и издухваш във въздуха още десетки такива!"... е да, може и така да е, но... да хванеш някой в дланите си е трудно... най - малкото, защото тези мехурчета са толкова финни, че се пукат до почти всяко нещо до което се докоснат. А ето, аз съм хванала един и ако той се спука едва ли ще мога да хвана втори... Всъщност май горчивата истина е, че май дори все още не съм го хванала... май си въобразявам и мечтая отново. Май пак бързам... май пак искам твърде много, май пак протягвам ръце към нещо, което е твърде високо... а може би пак не заслужавам... Може би нещо... някъде... така съм сгрешила и сега просто си плащам отминали грешки. Да... А може би съм дотолкова свикнала с това да съм нещстна както споменах в по - предния пост, че не мога да възприема, че ще се случи нещо хубаво...

"Понякога болката става толкова голяма част от живота ти, че очакваш винаги да е там. Защото не можеш да си спомниш момент от живота си когато не е била там. Но тогава, един ден, почувстваш нещо друго. И не ти се струва редно, защото не ти е познато. И в този момент осъзнаваш, че си щастлив. Щастието идва под много форми. В компания с добри приятели... В чувството, което изпитваш когато сбъднеш нечия мечта. Или когато си върнеш надеждата. Няма нищо лошо да си позволиш да бъдеш щастлив. Защо никога не знаеш колко може да продължи."

Тези думи не са мои, но са най - точното в случая...

Знам ли... и облачето ми не знае...

119. Sometimes...

Понякога хората нахално влизат в живота ти и ти несъзнателно ги свързваш с песен... и след това песента вече не е никога същата...

photo by: vita-e-bella

A Perfect Circle - Imagine...
Мъро...

Cute Is What We Aim For - Risque...
Габи...

Bethany Joy Lenz - Halo...
Таничка...

Air - All I Need...
Радо...

Brian McFadden ft. Leann Rimes - Everybody`s Someone...
Владимир...

No Doubt - Don't Speak...
Ем...

Fischerspooner - All We Are...
Иван...

И много други... Песни, на които още щом чуя първия акорд се сещам за конкретните личности... Песни, които мразя и обичам заради тях, песни които ме разплакват и усмихват... пак заради тях... Знаете ли, нямате право така нахално да влизате в живота ми и да ме обвързвате с музика... Просто нямате право... Само че ето на, правите го и хич не Ви интересува, че само като чуя мелодията и мислите ми са изтичали до Вас... Защо, а?! Защо?! Аз знам, че не го правите нарочно... обаче...

Синият ми облак слуша Everything But The Girl и Missing... и си мисли за човека, с който я свързва...

118. Шанс... просто шанс...

А днес ново съвпадение... и моето кафе е прекалено сладко... А ти само свиваш рамене и казваш "Шанс"... И се оказва, че онази песен, на която сърцето ти танцува... е моята песен... А ти пак казваш само "Шанс"... И излиза, че си от онези фотографи, дето уж само "щракат", също като мен... а от теб чувам само единствено тази думичка... започвам да я мразя...
Не станаха ли твърде много шансовете, зайо...

photo by: vita-e-bella

Понякога започвам да се плаша от тези... шансове и съвпадения. А може би не са просто шансове... може би не са просто съвпадения... а ако са.. предопределения?! Ако е било предопределено да се срещнем точно, защото си приличаме толкова много по някои параграфи...
Знам ли...
Истината е че макар, че цялата ситуация с всичките шансове, да ми е малко страшничка, точно съвпаденията са нещата, които най - много ме усмихват, очароват и изумяват. Може би защото не съм вярвала изцяло, че го има човека, който ще ме разбира така добре, защото самият той е като мен... И изведнъж научавам... че ей го, има някой с разбирания като моите... Научавам, че има някой, с който вървим по едни и същи пътища... Научавам, че не съм сама... И макар, че донякъде съм предполагала, че някъде има някой като мен, чувството да го срещнеш и видиш наистина, да имаш дори шанса да го погледнеш и да поговорите, било съвсем друго от това да си представяш, че някъде някой си живее със същите мисли и идеи в главата...
И ей така, дори да познаваш човекът от 2 минути, само като разберете, че имате толкова много общо изведнъж започва да ти се струва, че го познаваш не от днес или от вчера, и не от миналата седмица, а от години... Някой, с който си преживял и споделил много... а ето, че поглеждаш часовника, виждаш, че вече минава едва трета минута откакто се познавате, стряскаш се и някак чувството от преди миг, за сближеност ти се струва нередно и пресилено. И те е страх да признаеш и пред себе си, и пред него, че го чувстваш близък за времето, в което се познавате, нищо че това време се равнява на нещо средно между малко и никакво...
Някъде някой беше написал нещо от сорта, че вече толкова си свикнал, всичко около теб да не е както трябва, че когато нещичко поне мъничко се нареди то ти се струва нередно, защото не си свикнал с чувството... Тук е същото. Свикнал си да се чувстваш сам, свикнал си да си казваш "Никой не ме разбира" и после идва перфектния непознат, чиято душа е почти огледална на твоята... и какво става... ти бягаш от него. А защо?! Страх ли те е?! Да не би да надникне в душата ти, така ли?! О, драги... той вече е надникнал, защото е надниквал безброй пъти в своята собствена и знае какво има там... Обиколил е всяко малко кътче, докоснал е всяка тънка струна, свирил е, усмихвал се е, а после е плакал...
Разбираш ли?!

"It looks like...
You won’t be staying round...
Given the time...
And your mood...
You look a lot like her...
And you look so like...
You won’t be staying around...
Here in this half light...
You look a lot like her..."

"Шанс", каза синият ми облак и повдигна безплътните си рамене... и знаете ли какво ми пусна... Like Her на Mandalay...

117. Защо да са те, а не ние...

Защо мнозинството определя кое е правилно и кое грешно, кое е черно и кое е бяло, кое е грозно и кое е красиво, само защото имат силата на числеността... Броят не винаги е от значение за тези неща...

photo by: frixin

Замисляла съм се и преди, но чак днес мисълта врръхлетя по - рязко в съзнанието и ме накра да се впусна в някаква размисли. Всъщност всичко тръгна от един невинен разговор за далтонизма и изведнъж в разменянето на думи изплува едно "Ами ако всъщност те са тези, които виждат правилно, а не ние?"... И се сепнах... Ами ако наистина е така. Хората, които виждат "нормално" (и го слагам в кавички, защото вече не съм сигурна кое е нормално и кое не) са много повече от далтонистите и е донякъде логично да се смята, че мнозинството си е наред... сещате се, защото са мнозинство, т.е. повече са. Обаче нали знаете, че само наистина чистокръвните хъските са с различни на цвят очи... А те са по - малко от всички, които са малко или много смесени с други породи... Сещате се какво искам да кажа... или поне се надявам да се сещате.

Сега няма да пиша дълго... Само това, мъничко, но надявам се да Ви хвърли в размисъла, в който се хвърлих аз... И то не само за далтонистите, ами за всички такива подобни неща...

Синият ми облак се чуди дали е нормално да е син и дали всъщност наистина е син или далтонистките му оченца го лъжат.