180. От Ейприл Морн.. (2)

Oт Ейприл Морн.. (1)

photo by: photos-by-fee

„Здравейте. Казвам се Крис и днес навършвам 17 години. Ако следващите 17 изтекат със същата скорост, с която излетяха тези, то след пет минути ще съм на 34 години. След още десет минути и при доброто желание на съдбата да ме остави жива ще съм на 68. Но от където и да го погледнете след по - малко от половин час ще съм мъртва.
Животът е твърде кратък...”

Мразеше рождените дни. Или поне своите собствени. Те винаги протичаха по един и същи начин – сама, вкъщи, с редовните скучни поздрави от роднини и още няколко, малко по – забавни и интересни от ония личности в живота й, които и се водеха приятели. И като цяло до сега всички тези 17 дни, през тези 17 години биха могли да бъдат описани с една единствена дума – забравени. Забравени и ако не бяха няколкото снимки, които запечатваха събитието щяха да са дни, които никога не са съществували. Като се замислеше, дори и се искаше никога да не са съществували. Та какво отбелязваше с тия рождени дни освен поредната си безмислена и скучна година, преживяна на тая планета, захвърлена Господ знае къде из цялата Вселена на безвремие и нищета. И наистина, за кaкво и беше въобще да празнува, че пораства с още една година, през която не се с лучило нищо.. през която не правеше история. Да, беше малка, повечето хора не са правели големи истории докато са били малки, но какво – трябваше да си повтаря „Живота ми тепърва започва, имам време” всеки път докато стане на колко? На 20? На 25? На 30? Тя толкова отчаяно искаше да и се случи нещо, да има история, да бъде завъртяна от Великия Живот. Ах, колко отчаяно искаше да расте бързо, да тича към мечтите си, да се срива и много да плаче, да я заливат вълни от емоции и приключения. Ах, колко отчаяно искаше да има какво да разкаже за себе си, нещо интересно, нещо важно, нещо.. специално. Аx..
Но дните минаваха, седмиците се нижеха, месеците си отиваха, а годините, те отлитаха една след една – безвъзратно. Милиони пропуснати шансове, мигове. Пропуснати и забравени. Жалко нещо бяха рожденните дни – караха я да прави черни равносметки за близкото си минало, което нямаше да се върне, за да бъде поправено. И тя просто го оставяше да бъде минало, защото никой не е живял добре в настоящето, ако постоянно се е ровел в историята си. Нямаше какво да се товари със събития, за които не можеше да се направи нищо по въпроса, продължаваше напред и се надяваше, че когато дойде следващия и рожден ден ще има за какво да си спомня.

Пропилени дни.. не, никога не бе смятала, че дните, които е изживяла са пропилени. Тя научаваше много, тя преживяваше много, сблъскваше се с хора, дори катастрофираше в някои, раждаше се, умираше. Но всичко това, може би, защото си бе нейно и познато хич не и се виждаше като забележителна история за цели 17 години живот на тая планета. Цели 17.. кога бяха минали. Като шепа пясък бяха изтекли между пръстите й, години на детство, години на уроци, години на смях и на плач. Пясък.. Безгрижното детство отдавна бе изгубено..

Този рожден ден.. бе малко или много различен. Последният и детски рожден ден и тя получи купища поздравления от приятелите, които си бе създала в последната една година. Защото за разлика от предишните години, през тази тя бе успяла да опознае хората около себе си, бе успяла да ги види наистина и бе научила много за простичките човешки взаимоотношения. Така например се научи да не вярва по детински в думи като „никога” и „завинаги”, и както всичко, което знаеше за живота и това не бе научила по лесния начин. Беше разбрала, че някои усмивки са фалшиви, а и не само усмивките, хората под тях също. Беше разбрала и че други заслужават да им дадеш много без да очакваш да получиш нещо в замяна. Но също така, давайки, се бе опарила жестоко и знаеше, че някои само изглеждат като хора, за които си струва да дадеш всичко. С времето щеше да се научи и да ги различава по – бързо, но за сега към всички подхождаше с оная детска невинност и доверие. Все още, въпреки всеки един горчив опит, вярваше в хората и в това, че всеки един е специален по свой си начин. Вярваше в това, че зад хилядите маски и черупки всеки един човек е прекалено важен и истински, за да бъде пуснат да си отиде просто така. За жалост обаче човек не може да има хиляди приятели, защото не му стига времето. Жалко време, цинично време. И поради тая причина тя имаше малко приятели, но повече познати, с които да открива нови неща или прото да се забавлява. И повечето такива познати бяха на нейните години и дори по – малки. Сама успя да се изненада от това, че днешните деца, както възрастните наричаха 15 годишните, отдавна вече не са просто деца. Да, те всички имаха своя инфантилен поглед върху нещата, и да, в много отношения още не бяха дорасли точно защото нямаха достатъчно дълъг житейски път.. Не бяха възрастни разбира се.. И все пак бяха толкова всестранно развити и успяваха да споделят такива житейски философий за неща, които още не са преживели, а най – интересното беше, че в голяма част от случаите се оказваха прави. Последният и детски рожден ден? О, тя отдавна не бе просто дете..

Стоеше пред огледалото и решеше късите си рижи коси с широк дървен гребен, който бе купила съвсем наскоро от някакво крайпътно павильонче. Дървото беше потъмняло, изглеждаше старо, все едно бе стояло на щанда с години, незабелязвано от никой, но тя обичаше тия малки съкровища и им обръщаше вниманието, което другите хора не му обръщаха. Може би и затова, където и, в безкрайното интернет пространство, да правеше свой профил под интереси пишеше „Всичко онова, от което ограниченото Ви съзнание не се интересува”. Просто защото се интересуваше от всичко онова, което хората подминаваха. Остави гребена на шкафа, където разхвърляни стояха всички дрънкулки, събирани кой ли знае от къде, и се усмихна на бледото, обсипано с лунички отражение отсреща. Още се чудеше как да каже на майка си, че сама бе отрязала дългите рижави къдрици. Всъщност май нямаше смисъл да и казва, тя сама щеше да забележи коренната и леко смешна разлика. Но на Крис и харесваше и това май беше най – важното, брат й май също се израдва на промяната. Но пък той винаги се смееше на новите й прически, макар че тайно наистина ги харесваше. Така и така кичурите отрязана коса вече бяха изхвърлени и връщане назад нямаше от мига, в който отряза първите двадесет сантиметра. Отне и още пет минути да се оглежда в огледалото – пет минути през които реши, че прическата й отива, че е ужасна, че е красива, че изглежда потресаващо зле и накрая се спря на това, че е просто различна и ще и трябва време да свикне с нея. И с чувството да ги няма косите, които докосват раменете й. В интерес на истината това чувство и харесваше и вече започваше да и липса, но бързо щеше да бъде заместено от това да прокарва пръсти през късите коси.
Времето като цяло минаваше скучно, а дори не чакаше с нетърпение да удари полунощ и да започне новия ден, защото той щеше да е именно рожденият и ден, а тя презираше и почти мразеше датата, защото с нея не отбелязваше нищо специално. Имаше 364 други дни в годината, които като цяло и се струваха доста по – забавни, макар че бяха нейни не – рождени дни, а рождени дни на някои от приятелите й и на милярдите други хора живеещи по света. Защо тогава не можеше да харесва и точно тая дата. 18 август. Нямаше му нищо на деня, нито на датата, съвсем нормални, написани там някъде из календара две числа. А тя ги ненавиждаше. Може би защото си бяха нейни.. макар, че ако се замислим бяха и на още милиони други хора родени по това време. Часовника отброи още един час на циферблата си, отчитайки точно 23:00 и започна да набира новите секунди. Крис потрепери.. чувството на безсилие, което я връхлиташе в тия моменти бе способно да я подлуди и отчае. Не можеше да направи нищо дори да изпотроши всички часовници в къщата, защото щеше да постигне единствено това, че сама пред себе си нямаше да знае колко е часа, но по света имаше прекалено много други часовници, календари и отброяващи дните.. неща, които да и напомнят, че видиш ли тя пораства. Дори и да се върнеше в камената ера, където да не следи нито часовете, нито дните, слънцето пак щеше да изгрява и залязва и тя пак щеше да пораства. А в интерес на истината бе почти сигурна, че дори по онова време пещярниците някак си са отбелязвали дните. Дявол го взел тоя копнеж на хората постоянно да научават, изобретяват и отчитат нещо ново. Да, безсилие бе точната дума, която описваше чувството, което изпитваше в тоя момент, докато гледаше безмилостното отброяване на стрелката за секунди. 60.. един пълен кръг, който накара стрелката за минутите да се помести на следващата чертица. Защо, когато и трябваше времето да тече бързо, когато нямаше търпение да дочака нещо тия проклети стрели се движеха хиляди пъти по – бавно. Сякаш стрелките забавяха хода си максимално, просто защото знаеха, че вече пощурява от копнеж. Сякаш правеха всичко възможно да я измъчат, да я тормозят до толкова, че да и иде да строши проклетия часовник.. отново! А сега, когато се надяваше да са мудни, когато искаше да задържи момента максимално дълго, когато не искаше да идва утре, същото това време изтича през пясъчния часовник с невероятна скорост. Песъчинките все едно се надпреварват коя да изтича първа през отворчето... див, лудешки спринт. Спринт, който я измъчава... и кара всичко свърши толкова... толкова бързо.Циник! Това бе второто име на времето.
След още пет минути отчаяно взиране в стрелките, установи, че е по – добре да не ги гледа, защото дори така не може да направи нищо по въпроса. Нямаше да им обръща внимание, нямаш да обръща внимание на нищо от това, което щеше да се случи след час и през целия ден утре. Щеше да се преструва, че това не е нейният ден, че не празнува нищо. Щеше да се преструва, че това е един от всичките й не – рождени дни и щеше да си прекарва нормално и просто.. добре. Маските често вършеха добра работа. Повъртя се из стаята си, размени няколко думи с няколко познати с помощта на компютъра и пак се повъртя наоколо. Ето, дори те с нищо не издаваха, че след по – малко от час тя ще стане на седемнадесет. „По – малко от час!? За Бога.. Спри да обръщаш внимание..” Само дето тоя по – малко от час съвсем скоро се стопи до обикновените тридесет минути, след още малко до петнадесет и като с вълшебна пръчица се превърна в пет минути.
След малко четири.. И макар, че не се усещаше тя постоянно хвръляше по едно око на часовника. Загриза един от ноктите си и огледа стаята си още веднъж.
Три минути. Стана, завъртя часовника към стената и седна обратно пред компютъра. Но след секунда погледна пак натам и я загложди колко ли време и остава, затова скочи като опарена и го постави по стария начин.
Две минути. Повтори цялия ритуал с завъртането на часовника и с поставянето му на първоначална позиция.
Една минута. Просто излезе от стаята.
50 секунди. Влетя през вратата обратно и се настани на същия тоя стол, на който бе седяла преди малко.
40 секунди. Отново излезе.
30 секунди. Отново влезе.
20 секунди. „Държа се като луда”.
10 секунди. „Нищо няма да се случи”.
5 секунди. „Полудявам”
3 секунди. „Полудявам и този път е наистина”.
0 секунди. Нищо не се случи. Телефонът не звънна, не се появиха мигащи съобщения на екрана на монитора, никой от семейството не влезе в стаята й да я поздрави. Крис си пое дълбоко въздух и се усмихна. За миг дори и мина приятната мисъл, че света може да е забравил, че днес тя пораства. Отпусна се в стола си и щаклика с мишката. Хвърли един погледна на часовника.. Бяха минали почти 5 минути и никой не отбеляза с нищо това. Чудесно! Само дето след още 5 минути започна да я гложди друго чувство. Нима наистина всички бяха забравили, че днес тя става на седемнадесет?! Поне някой трябваше вече да се е обадил.. нали?! Един приятел?! Или майка й!? Някой.. далечен познат?! ВСЕ НЯКОЙ!? Още 5 минути си отидоха толкова бързо, колкото и преишните. Ето сега вече беше готова да полудее. И този път НАИСТИНА!
А после телефонът извъня. На малкия светещ дисплей се изписа „Татяна”. Момичето, което в последните години се бе превърнало в най – доверената й приятелка. Не се поколеба въобще дали да вдигне или не.
- ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, КРИИИС! – се чу изкрещяно от няколко гърла, а после на слушалката започна да говори само Татяна – Не можахме да реши, кой да ти честити първи и затова решихме да го направим заедно, затова се забавихме..
И поне 10 минути всички се изреждаха на телефона с пожеланията си, а когато обърна поглед върху монира светеха 13 непрочетени съобщения.. 14.. 15. 20?!.
Колкото и да не и се искаше да го признае.. денят вече бе станал специален.

179. Общия план.. него си го бива!

Не знам дали сте гледали филма (а дори не се сещам как се казваше).. Не знам дали сте чували следните реплики от мен, защото съм ги изричала няколко пъти.. И тъй като не знам.. Ще Ви ги кажа пак.. Не в цитат, а в мъничко по - дълго и разширено обяснение..

Като дете много обичах да отмъквам последната страница от неделния вестник. Да ида някъде на скришно място и да забия нос в комикса. И да оглеждам внимателно всички ония точки, от които бе създадена картината.. Цветни точки, сякаш пръснати ей тъй, без причина, без да изобразяват нищо съществено. Пълен, цветен, шумен хаос. Без смисъл.. Мисля че хората, дори целият свят прилича на неделния комикс. Хаос без смисъл.. шумен, цветен, объркан, забързан, щур.. И когато го погледнеш от далеч всички точки се сливат в нещо.. което има смисъл. Комикс.. И е малко смешно.. Но е красиво.

Това е моя живот..
Ако ме гледаш под лупа, ако ме изучаваш, ако се взираш във всяко събитие в живота ми.. О, ще намериш само хаос, пръснати мисли, объркани думи..
Но общия план.. него си го бива..
И всичко е просто.. наред..

..ah la la la..

178. От Ейприл Морн.. (1)

photo by: froststick

Ейприл Морн щеше да е творческия ми псевдоним, който щеше да бъде напечатан под всяко заглавие на всеки велик Велик роман, който щях да напиша през следващите 20 години. Оставете това, че звучеше красиво, но всеки, който се опиташе да влезе в подтекста му щеше да разбере, че става дума за една Априлска утрин. Хрумна ми ей тъй, един ден просто се появи, и още щом двете думи се подредха в ума ми една след друга реших, че това определено е добро име за псевдоним, което ще отива на всяко хубаво нещо, което напиша. Само едно нещо ме мъчеше.. от къде знаех, че някога някакси ще напиша нещо толкова велико, че да си заслужава да напиша измислено си име отдолу. Може би стремежите ми бяха твърде големи за възможностите ми, в тези ранни часове на осемнадесетата ми годишнина.

Та коя бях аз?

Едно средностатистическо момиче с малко повече интереси от повечето хлапета, които се срещаха по улицата по онова време. Едно средностатистическо момиче, което едва бе навършило пълнолетие и което обичаше да гледа по философски начин на живота, на всяко малко нещо, което се случва, на всеки звук, който чува. Едно средностатистическо момиче, което обичаше много да бърбори, високо да се смее и да прави грешки, които да и преподават малки, ежедневни уроци. Не бях нищо по – особено, не бях нищо по – специално, макар че много ми се искаше да съм различна. Но не да съм различна сред хората, не да съм някой, който се откроява, а да съм различна пред самата себе си. Да се променям непрекъснато, да променям кръга от хора с които излизам, да си променям прическата, ако щете. Да бъда еднаква сама пред себе си за повече от няколко месеца си бе чисто душевно самоубийство. Дори сега, когато гледам стари снимки, правени на онези лентови фотоапарати, които днес почти изцяло са заменени от дигитални такива, виждам, че на всяка една съм различна. 5 май 2005 - дълга руса коса, смешен жълт суитчер, детска усмивка. Два месеца по – късно - къса черна коса, впити дънки и нахакана усмивка. Още два месеца - червена коса и смъкнати дрешки. И от снимките виждате само физическата промяна. Онези години.. когато си на прага между детето и порастналия човек, за онези години казват, че най – бързо израстваш и най – бързо се променяш. Е, драги ми, за две години минах през толкова много промени, през толкова много лица, че понякога се чудех коя съм. И ако дори за дни, се получеше така, че нямам какво да правя, че не живея в постоянно променящо се време, нещо в мен започваше да страда и да се мъчи, и дори бавно да умира.

Та.. Коя бях аз?

Бърз поглед върху горните досадни редове – дете, което искаше да е различно, което искаше да е интересно и което искаше.. собствения му свят да се върти около него. Дете, което бе център на малката си Вселена, дете, което дори да имаше съвсем мъничко талант, не го ползваше както трябва и заради това се оплакваше, че не може нищо. Просто дете, което не разбираше.. Това бях аз. И да, може би копнежите ми наистина бяха по – големи от възможностите ми.. Защото аз исках толкова много и го исках за себе си. Една малка висша форма на егоизъм, която всички отричаха, но аз виждах. Дори съм сигурна, че сега, докато някои от приятелите ми четат това биха казали, че е гениално, но надявам се ти, който не си ми никакъв ще го оцениш подобаващо и точно – пълна боза, каквато не отричам, че е. Аз не съм писателка, не съм поетеса.. аз съм драскачка, чиято мисъл върви твърде бързо, за да се улови и моделира и да бъде превърната в наистина добро четиво. Аз съм драскачка, чиито идеи бягат през пръстите и преди да ги запише, защото идват една след друга, толкова много и толкова бързо, че дори се прескачат и избиват, за да минат по – напред. Навярно да напиша „.. от Ейприл Морн” под някое красиво, смислено име ще остане само една моя мечта, която няма да имам сили да осъществя. Само дето тогава не мислех така.. Та дявол го взел, бях на осемнадесет години, животът бе пред мен и можех да правя каквото си искам. Нали? Ако исках да напиша роман – щях да го напиша. Ако исках да напиша песен – щях да я напиша. Защото до самия момент бях успяла да направя всичко онова, което бях искала и за което бях копняла. А истината е, че някои от копнежите ми хич не са били лесно достижими, но с търпение и упорито тропане на крак все успявах. Само дето не знаех, че талантът не идва с търпеливото чакане или с нервното потропване по пода. Аз имах идеи, но не можех да ги опиша точно защото ми липсваше онази малка доза вдъхновение и талант и онази една щипка фантазия, с която сядаха да пишат Големите.. Не, не разбирах. Аз си тропах и чаках, някой къс вдъхновение или истински талант да ме ударят по тила и просто да седна и да напиша някакви си 200 странички от нещо, което да се превърне прилично изевестен и харесван бестселър. Глупаво дете, което често осъзнаваше тая истина, но не искаше да я признае пред себе си и затова все се напъваше да напише нещо. И все получаваше похвали от повлияните си приятели, които и пречеха да види цялата истина още веднъж и просто да разбере, че няма да я бъде. Инат, това беше цялата сила, която ме водеше. Глупав магарешки инат, че мога и най – вече, че ще успея да напиша пролетото нещо.

Добре, нека приемем идеята, че съм могла и все още мога да измсиля подобаваща история, но.. имах малкото чувство, че всяка една история на този свят вече е от давна изказана, написана, изпята или филмирана. Всяка една тема, всеки един философски възглед, всяка любов, всяка душевна болест.. всичко, всичко това бе изрецитирано някъде, някак си, от някой, който света ще запомни, а може би няма. Бе толкова лесно, да седна и да напиша нещо, но то щеше да бъде толкова еднакво с всичко дъвкано до сега, че можеше просто да бъде хвърлено на боклука, защото е било лесно предвидимо и познато. Да разкажа моята история? Как да разкавам история, когато нямам такава. Зад мен имаше само едни осемнадесет години, през които дори да се случили някакви неща, те не са били чак толкова запомнящи се и интересни, колкото би ми се искало да бяха. Не бях преживяла нищо кой знае какво, не бях се сблъсквала с Големите неща. Дори сега не съм.

Да разкажа една средностатисческа история, за едно обикновено момиче, на което не му се случва нищо, така ли? Да разкажа своята история, която прилича на толкова много други? Да разкажа някаква приказка, която никой не е чел, но всеки знае сам за себе си, защото е преминавал през нея? Не знам кой си ти, който ми подхвърляш тая безумна идея, която никой няма да прочете, но може и да не си чак толкова луд. Знаеш ли.. дори си мисля, че може и да се получи. Може би..

Ще да е било точно полунощ на осемнадесети срещу деветнадесети август, когато съм проплакала за първи път или поне това твърдят думите на майка ми. Отворила съм си малката бебешка уста и не съм я затворила в близката година, защото по същите тия нейни думи съм била от онези ревливи и врещящи за всичко бебета. Очарователно. Още по – очарователна е идеята, че майка ми не е успяла да реши на коя дата е правилно да бъда записана, затова просто е решила, че моя милост е родена на осемнадесети и толкова. Може би и това е причината една година да не пра да плача – не съм била съгласна. После обаче явно ми се е харесвало, защото от където и да го гледаш деветнадесети е след осемнадесети, а едно нетърпеливо дете като мен би предпочело да чака един ден по – малко, докато се добере до заветните подаръци и да изпълни къщата с разкъсана опаковачна хартия и весели писъци. Детска му работа. И така, да давам по ред. След като съм измъчила майка си с близо десет часово раждане и с една година плач след това си е било дошло времето да се успокоя и да започна да се занимавам с други полезни работи, с каквито всяко дете на годинка се е занимавало. А именно да хващам всяка вещ, до която се добера, а после да правя опит за вечеря с нея. Все неуспешни както се предполага, но няма да се изненадам, ако нашите са тичали по болници и са истерясвали като всички родители, чието прелестно детенце е глътнало монета. Не заради детенцето, а заради монетата. Пари са все пак! В следващата една година няма кой знае какво за разправяне, по простата причина, че не го помня, а много истории не са ми разказвали, дори и снимки няма от периода. Превъртаме 11 месеца напред, когато на белия свят се е появил и брат ми или русокосото изчадие, което не съм харесала от първия момент, в който съм го видяла. Все пак по същите ония думи на майка ми, погледнала съм го, казала съм, че не ми харесва и съм го наплюла. Каква сестринска обич и привързаност само! И как не, малката напаст щеше да открадне цялото внимание на родителите ми. Ей го от къде още лъвската егоистична черта си е казала думата – мама и татко са си само моите мама и татко. Точка. А може и запетая, ако така ми харесвало, но мисля, че още от тогава съм била фен на точките, защото и досега пиша с много многоточия. След знаменитото събитие, а именно раждането на брат ми превъртаме още няколко месеца напред, докато майка ми влиза в болница за известно време, което хич не е било малко и аз и брат ми биваме разделени, почти като в типична латиноамериканска сапунка. Моя милост попаднала под опеката на родителите на майка ми.. и от тук, започна още по – „интересната” част, в която съм гледана като писано яйце от баба и дядо. Сега като казах „интересна” част още повече се замислих за какво пиша въобще, след като до момента не се случва нищо кой знае какво. Предполагам обаче, че през първите четири години на почти всеки човек не се случват кой знае какви събития. И да се случват повечето остават забравени.. забравени.. Знаете ли, да превъртим лентата не просто няколко седмици и не няколко месеца напред. Да превъртим лентата 15 години напред.. Няма какво да се бавим до седемнадесетата ми годишнина. Някакви 15 години, в които се разправя как заживят само с майка си и брат си, някакви си 15 години, които се пропиват с омраза към баща ми, някакви 15 години, в които съм била само дете.

177. ..lollipop..

Hey, what's the big idea?

photo by: kirra-photography

Да не кажете, че не пиша.. Да не кажете, че вдъхновението си е отшило или се е скрило. Не е, тук си е.. За момента го изразявам на едно тайно местенце и както се надявам, ако тръгне добре ще Ви го покажа.. Имам и за какво друго да пиша, но..

Знаете ли, непрекъснато се случват някакви мънички неща, чудеса, които не бива да се описват с думи. Понякога изпитвате чувства, които не бива да се описват с думи. Тях просто ги усещате.. Затова, моля Ви се, не стойте да ми четете глупавите философии за живота, а си пуснете Lollipop на Мика и си танцувайте..
Аз това правя..

Живейте си..

176. ..everything..

- Не можеш да имаш и искаш всичко за себе си. Разбираш ли какво ти говоря? Трябва да обичаш онова, което имаш, докато го имаш.

- Но аз не съм готова да го загубя..

photo by: kirra-photography

Пиша поредния рожденически пост. Третия в моя блог.. един за седемнадесетия ми рожден ден.. един за първия рожден ден на блога ми.. и един сега. Когато ставам на 18.. Хубава цифра би казал някой, цифра, която те кара да се чувстваш голям. Дали е така или не.. все още не мога да кажа. На 18 съм от няколко минути и още не мога да го почувствам.. аз - Голяма. Парадокс. Ние с Питър Пан дори да искаме да порастнем ще си останем дечица някъде много дълбоко. И ще си обичаме инфантилната и забавна страна.. Но въобще не искам да говоря за целия си живот до днес, когато трябва вече да съм голяма.. искам само да си говоря за.. ами годината, която отмина. Годината описана тук.. видяхте всичко от мен. Не скрих нищо, не премълчах.. не плаках тайно и не пазих щастието си само за себе си. И каква беше тая една година? О, ами драги.. тя си имаше всичко. И сълзи и усмивки, и приятели и не.. и събития, и скучни дни, и възходи и падения. Хубава година беше, драги ми. Дори прекалено хубава. Дадох твърде много, а получих още повече. Обичах, обичаха ме.. И да, имаше неща, които не бях готова да пусна, но докато ги имах.. обичах ги истински и те просто си бяха.. мои. Взех всичко от тях.. всяко късче чувство. Всяка мелодия, всяка въздишка. Всичко. Наситих се на емоции, наситих се на хора.. Може и да прекалих, може.. Но на мен ми бе добре. И все още ми е. И не, не се чувствам просто позитивно настроена, заради рождения ден.. голяма работа, ден, като всички други, който няма да бъде празнуван. Чувствам се позитивно настроена, просто защото знам.. че всичко ще бъде наред.

Честит рожден ден, lapin..
Усмихвай се..

175. Life..

Нищо не може да те накара да мислиш така истински и трезво за живота, както мисълта за смъртта..

photo by: kirra-photography

Имаме нещо толкова крехко, което всеки може да счупи дори без да иска. Нещо толкова мъничко, което никой да не забележи. Нещо, което продължава толкова кратко, колкото е необходимо на песъчинката да падне на дъното на часовника. Нещо толкова различно, живот, който не е идентичен с ничий друг. Нещо толкова.. наше си. И все пак нещо, което просто подминаваме и не оценяваме. Мъчим се да преживяваме и забравяме да живеем. А е толкова жалко. Бързаме на някъде, бързаме да постигаме целите си, бързаме да искаме повече и повече.. и просто забравяме ей тъй.. да живеем. Простичко.. И понякога сме толкова нагли и нахални, задето искаме да имаме всичко. И понякога сме толкова смели в мисълта, че държим живота си в ръцете си, докато живота ни е пръснат във всички други шепи, но не и в нашите. Забравяме, че зависим прекалено много от всичко и всички наоколо. Забравяме колко сме уязвими, добри актьори сме и си втълпяваме, че сме Херкулесовци, а сме толкова слаби.. и сме толкова чупливи. На света пука ли му за нас, Гилбърт? Не.. това дори няма значение, важното е че на нас ни пука за света. Когато на нас ни запука истински за случващото се наоколо, когато започнем да пазим, тогава може би и света ще види, че ей там, някой мъничък прави нещо добро. И това добро се възприема от хората наоколо.. и че са щастливи. Не е ли това смисъла на мъничкия ни животец.. раждаме се в светлина.. за да творим, за да създаваме, за да правим красиви неща, в свят, който сами направихме грозен. И да раздаваме тая красота и светлина на всички наоколо. Аз мисля, че е това.. Колкото и да сме крехки, колкото и да сме безпомощни.. винаги имаме нещо мъничко, което за нас е даденост, но за някой е светлината на утрешния ден. И нека някой ни счупи.. и нека някой убие душите ни.. И нека света не види, че ние пръскаме красота и усмивки.. Няма значение дали някой ще разбере, че сме били важни, че сме били целия свят за хората, които ни обичат. Смисъла е просто да даваме.. всичко, което имаме, на всеки - заслужил и не. Раздавай красота - все ще се намери някой, който да отвърне.. Раздавай живота си, сърцето си - някой ще ти даде своето. Знам го.. Малка съм, но го знам. Света не ме познава и на света на му пука за мен, и света може да ме убие.. Но аз ще опитам да му дам всичката красота, която мога да сътворя.. защото за някой, това ще значи много.. това ще значи всичко.. Защото това е да живееш истински.. да си ценен, да си полезен, да си обичан, защото ти самия обичаш.. А смъртта.. тя просто ще вземе много, може би твърде много. Но дори тя може да бъде надживяна.. Как? В спомените.. простичките спомени.

174. Shhh..

Задава се, малка моя..

Стоеше си сама в празната стая.. празна и все пак пълна с тишина.. И не съвсем. Колкото и да опитваше да игнорира тихото тиктакане на часовничето, захвърлено на пода, то все си пробиваше път до съзнанието й. За миг и се поиска да стане от кутиите на които седеше и да го хвърли през прозореца, но ако го направеше нямаше да знае колко време и остава.. до какво все още не бе съвсем ясно. Часовника и трябваше, само за да отмерва времето с нещо. Почти всичко друго и бе непотребно, затова бе изпразнила помещението и сега бе просто.. празно. Сърцето и бе празно.. не, не по онзи начин, по който се чувстваш сам и мъртъв, и.. все едно си глупава ходеща черупка, останала от някакъв предишен живот. О, тя още пазеше всичко нужно. Пазеше приятелите си, пазеше любимите си. Но тя се бе освободила от старите си духове, бе пуснала всички стари силни чувства, които и донесоха много сълзи, и сега в нея се намираше едно празничко местенце, чакащо новите мебели, които щяха да пристигнат по - късно през деня. Затова и трябваше часовника.. за да отбележи закъснението или подраняването на новите хора, с новите чувства. На новите преживявания, с новите изгреви и залези.
И сега.. сега просто бе тихо, въздуха леко трептеше от очакването.. Усещаше как се задава всичко ново, как света и ще се преобърне и истината беше.. че това не я плашеше. О, тя нямаше търпение нещо да се случи. И може би заради това нетърпение не можеше да се отпусне съвсем и просто да мечтае за утрешния ден. Тя просто нервничеше и по някакъв странен начин дори изглеждаше забавна и симпатична отстрани. Толова много искаше да живее.. и цялото и бъдеще да стане настояще. Бързаше да чувства.. бързаше да има, бързаше да плача и да се смее. Бързаше да улови мечтите си.

Хайде, малка моя.. шшшт. Просто се успокой.. имаш минутки почивка преди света да се завърти около теб и всичко да се задвижи толкова бързо, че да трябва да тичаш, за да го уловиш. Сега си почивай. Ще ти трябват сили, за всички емоции, които наближават като буря.. Шшшт, малка моя. Сега спи..

173. Фиу..

Много.. от всичко.
Емоции, приятни и не..
Приятели, истински и не..
Преживявания, грандиозни и не..
И все пак много..

photo by: cruzore

Прелива от усещания..

172. We are..

Твърде млади сме, за да престанем да вярваме, че нещата ще се оправят..

Макар че понякога точно така изглежда.. Няма никакъв изход и няма никой, който да ти подаде ръка.. Една простичка усмивка.. и нея я няма.

Знаете ли, животът ми е добър. Не че всичко е наред, но имам много. Имам прекрасни приятели, още по - прекрасна майка и весел брат. Живея си хубаво и всичко ми е наред в общи линии. Не приемам това, което имам за даденост, ценя..

И едно телефонно обаждане ще срине дори радостта от новината, че съм приета в университет, точно специалността, която искам. От бащата, който никога не е бил прелестен родител, но който никога не си позволих да съдя прекалено.. И за какво. Да ми каже, че не е доволен от мен. Че не харесвал това, което аз съм щяла да уча, затова трябвало да си избера друго. Съжалявам.. няма. Омръзна ми да е постоянно недоволен и да иска още и още. Толкова имам, толкова давам. Истината е, че дори не му дължа нищо. Кога за последно ми каза, че ме обичаш? Кога за последно ме прегърна или се държа нормално и като истински баща? Кога.. Ако някой трябва да е недволен това съм АЗ... от години не общуваме, от години не се търсим редовно. От години не си ми никакъв.

И знаеш ли... МАЙНАТА ти. Не мен ми омръзна да съм недостатъчна.
Утре заминавам на море... и затова ми се накрещя. Но на мен не ми пука. Ще отида, ще се забавлявам.. А ти си стой там където си. Сам, както избра да бъдеш. Не те искам.. никога няма да те искам.

Твърде млада съм, за да престана да вярвам, че нещата няма да се оправят.
А истината е, че те дори са си подредени и са си наред.
Имам прекрасни приятели, още по - прекрасна майка и весел брат.
И много усмивки..

171. Forgiveness..

Така и не разбрах как се получава така, че на непознати прощаваме лесно грешките, а когато ни спъне близък, дори по същия начин болката е непоносимо жестока. Толкова.. че истинската прошка рядко се появява..

photo by: bellz

Мислех, че ме познаваш, че ме цениш, че ме обичаш. Мислех, че си ми приятел, че би направил всичко за мен, както аз направих всичко за теб. Мислех, че си готов да ми дадеш поне мъничко от онова, което аз ти дадох. Мислех, че поне ме уважаваш след всичко, което ни се случи, след всичко което преживявахме и споделяхме.. А единственото, което ти направи бе да ми докажеш, че съм грешала. Нарани ме.. може би без да искаш, може би без злата умисъл, но постигна резултат, какъвто и най - големите ми врагове не биха могли да постигнат. И се получи така защото очаквах от теб повече. Защото никога не съм предполагала, че ще си такъв с мен. Никога не съм предполагала.. Никога. Но ти успя да счупиш всичко с едно докосване, успя да разрушиш и съсипеш всичко. Много малко време ми трябваше да разбера, че нараняват най - много хората, които обичаш и на които държиш. Малко ми трябваше да разбера, че когато най - много даваш най - малко получаваш. Малко ми трябваше да разбера... че може би не си заслужил нищо от онова, което ти подарих. Но аз ти се отдадох изцяло, градих с толкова много любов и нежност, тухла по тухла нашето приятелство и обич.. И дори сега, когато съм си научила урока аз продължавам да давам и по всяка вероятност ще продължа да давам и ще се надявам един ден истински да оцениш това, което имаш. А освен всичко друго ти имаш и мен. И това, че ще простя.. не значи че няма да забравя. И това, че ще затворя очи този път, не значи че ще го направя втория път. Имаш своя втори шанс, използвай го правилно.. трети няма да получиш. Обещавам ти..

Да ме беше спънал всеки друг.. да ми се беще подиграл непознат, да ме беше обидил враг. Нямаше да се обидя.. те не ме познават. Но ти, ти който твърдиш, че ме обичаш и че никога няма да разбиеш сърцето ми.. да го направиш ти! Изненадана съм.. огорчена, обидена.. Знаеше, че това ще ме нарани и все пак го направи.. Поздравления. Вече нищо няма да е същото.. просто ще имаме едно наум.

Прошка от мен.. за твоите прегрешения.
Прошка.. и все пак не съвсем.