12.2.09

323. многоточие, че цялото заглавие ще е много дълго...

photo by brambura33

..реален свят, реални хора, зайци, шпионаж, грешки, еднаквости и различности, скука и как всичко ми омръзва..

Кой ли разбира?
Или пък сбърках нещо..

Да Ви кажа честно.. нищо не се случва. Някакво едно такова.. пусто, само вятъра отвреме на време вдига някоя прашинка от мислите ми, по цял ден правя неща, които не ми носят никакво удовлетворение, но просто трябва да бъдат свършени. Всъщност дори не е толкова лошо, колкото ще го накарам да звучи и това е основният проблем. Не е нито зле, нито добре. Средно положение, в което небето е посивяло от облаци, които са захлупили всичко с намръщените си лица, но не изливат дъжд от себе си и не позволяват на слънцето да свети. Времето е спряло, хората си вършат тяхната работа, тъпчат се по автобусите, пият си кафетата и пушат по спирките, докато отиват на места, на които не искат да са, но просто трябва да отидат.

Мда.. А и идва 14 февруари. Аз ще съм на работа. Ще се грижа за зайците и всичките видове плъхове и мишки, ще обяснявам различията между 20 - те вида калции за малките кученца и ще подреждам кутиите с храна. Не че се оплаквам от работата, нея мога само да я хваля, просто навсякъде по света разните му влюбени птички ще си доказват любовта. Аз нямам на никого какво да доказвам и никой няма на мен. Не че ако имах щяхме да си го покзваме точно на тоя ден, но идването на 14 те кара да се замислиш за това колко си сам. И не говорим само за приятел. Говорим за това, че се оказваш сам в един голям град, където трябва да се грижиш за себе си. Без мама. Половината ти приятели са сами в други такива големи градове и не се виждате с месеци или поне седмици. И когато ги видиш не ти се иска да ги заливаш с проблемите си и да си плачете на рамената, а предпочитате да се забавлявате, да си дрънкате, да се напивате и да се смеете. А когато дойде денят, в който единия си заминава за своя голям град, ти пак си оставаш с тъгата, която ти се е искало да изкараш от себе си и да бъдеш прегърнат.

На 14 му няма нищо. Ден като ден. Хубав или лош. Просто, когато всички около теб демонстрират любов щеш не щеш се замисляш.. че при теб нищо не се случва. А дори и да се случва не е това, което наистина искаш. Малки усмивки, които оправят целия ти ден, дори може би два, но накрая, когато ендорфинът изчезне осъзнаваш, че всичко вече е минало. А ти пак си самичък и нищо не се случва. Имам голямата нужда да се науча малките хубави неща, които ми се случват или които аз карам да се случат, да ми бъдат достатъчни. You can wish me luck.

Отметнах около 250 снимки до сега, че не бях влизала в dA от много време. Байо обикаля леглото, Бро гледа мача. Аз отивам да шпионирам във fb.

Както казах..

1 comment:

fka.selkie said...

Много добре те разбирам, Хрис..
Миналата година на същия този празник, чиито име не бива да се назовава, си пътувам аз с автобуса, замислена нещо (както винаги, хах..), и през прозореца гледам едно момиче от бившия ми клас върви усмихната под ръка с някакво сладурско момче, а в ръцете й огромен букет червени рози.. Хъх. Букетът както казах беше мееко казано "огромен". Не знам, този празник винаги ме е напрягал.. ;/