321. "М", контрольори и търсене на работа

photo by old-york

Когато бях мъничка влизането в МакДоналдс си беше голяма работа. Ама наистина голяма. Нали разбирате.. мама ни гледаше сама, мен и брат ми, и последното, което и минаваше през ума (и първото, което минаваше през нашите нашите) беше да харчи пари за глупави прищевки. В МакДоналдс ходехме по веднъж на около 3 - 4 месеца, ако успеехме много да я измрънкаме за някоя играчка от детското меню. Рядко ни се получаваше, а и тия играчки си останаха безследно изчезнали след голямото нападение от извънземни, което разиграхме с братското тяло. МакДоналдс беше голяма работа, да. Лъскава, шарена, шумна, пълна с усмивки, играчки, балони, клоуни, удобни столове, знаменца, катерушки и каквото се сетите там. Никога не ми беше хрумвало, че е просто нещо като.. поредната баничарница с по - калорична храна (смятахме го онзи ден, за едно хапване вкарваш около 2000 калории и ако се осланяш на проучванията, според които тийнейджърът трябва да поема по толкова някъде на ден, значи след едно ядене в МД не трябва да ядеш целия ден (а всички знаят, че храната там не е много хранителна! и след половин час си гладен като вълк)) и малко по - хубаво обзавеждане. Никога не ми беше хрумвало, че един ден ще е място, в което не искам да влизам повече от един път за 3 - 4 месеца.

Но на мен никога не ми беше хрумвало и че ще ми хареса да гледам новини, да чета вестници, да пия кафе и да пуша рано сутрин.

Не знам дали знаете, ама контрольорите са ужасни вампиро - подобни същества, които заради едното листче с дупки са готови да ти изсмучат щастието за целия ден. Аз по принцип съм редовна.. освен когато не се возя за две спирки, тогава сърце не ми дава да изхарча левче. И освен когато не съм с Вальо и компания, с които сме се навили да ни свали контрола, някой да каже "1,2,3, оп!" и всички да се разбягаме в различни посоки оставяйки горкичките мили контрольорченца да ни гонят или да се почесват изненадано. Но общо взето съм редовна. И точно днес се натъкнах на Пламен и съучениците му. За непросветените.. Пламен е момчето, което харесвах в.. 10 клас? Или беше 11. Няма значение. Отдавна не се бях крила толкова упорито зад дланта си, уж оправяйки си косата, защото виждате ли.. ние вървяхме почти рамо до рамо. И се качихме в един и същи тролей, само че аз избягах напред, за да си взема билетче и за да съм по далеч от тях. На следващата спирка се качи едно от въпросните вампиро - подобни същества. Повярвайте ми.. за първи път истински се радвах да видя едно от тях. По принцип ми е безралично и гледам да изскоча от най - близката врата, но не днес не спрях да се хиля, докато го гледах как напредва към седалката на Пламен. Знам, че звучи ужасно, но... Спрайт, нещата такива каквито са. Чуждото нещастие в дни като днешния (почти бях готова да го обявя за пълен провал.. денят!) си е нужно. А аз знаех, че той не си е дупчил билетче и няма карта. С още по - голяма усмивка проследих как вампиро - подобното свали цялата му компания (и него) от тролея. После се обърнах напред и се оставих на вечерните светлини на града.

Търсенето на работа си е отегчително нещо, особено ако не знаеш с какво искаш да се занимаваш. Или ако знаеш, но е малко по - специфично от обичайните. Например.. аз си търся работа, която не е толкова сериозна, дава ми достатъчно свободно време и все пак достатъчно пари, за да си купувам по една нова дрешка на две седмици и да пътувам по веднъж в месеца за 3 - 4 дена. Аз да си мисля, че ми плащат, а шефовете да си мислят че работя. Непретенциозна, една от ония, които някой просто трябва да я върши, ама не трябва да се напрага прекалено много. Прекарах деня в търсене на такова нещо и или всички са станали по - изискващи или аз съм станала по - разхайтена. Прибрах се и си поисках компютъра за 10 минути.. и веднага я открих. Перфектната. Не по моите изисквания. Надхвърляща ги. Забавна. Добре платена. Такава, каквато съм сигурна, че ще обичам. Утре рано сутринта съм на интервю, след като говорих около 20 минути с шефа по телефона. Стискайте палци. Пък ако стане ще Ви кажа каква е.

*щастлив*