188. Но е била бунтарка...

photo by: motypest

Не мога да разбера защо повечето деца избягват да говоря с родителите си. Трябва. И то за всички ония училищни преживявания, които са имали, докато са били на наша възраст.
Знаете ли, Даниела, моята майка, винаги е била сериозен човек. Има си и своите наистина вдетинени моменти по три пъти в седмицата, че и повече, но винаги е била сериозна. И винаги се е опитвала да ме накара да гледам сериозно на живота. Да се държа зряло, да не съм разхайтена и всичко останало, което всички родители се опитват да наложат на децата си. Да, обаче... те казват ли какви са били на нашата възраст. Най - често изтъкват нещо в стил "Аз на твоите години сама съм правила, това, това и това", но не изтъкват лудешките си периоди... Аз ще Ви разкажа за лудешките моменти на моята майка и искам да попитате Вашите родители за техните подобни. Бога ми... живеели са диво.

И ето я, моята сериозна майка... 22 години по - млада не знаеща що е сериозност. Един човек, който през целия ми живот се е опитвал да ми чете лекция за пушенето и пиенето на моята възраст е запалила цигарата и пропила... ехее... от кога от кога. И това не е интересно, но е интересно, когато го правиш нагло в лицето на професорката и викат баща ти за среща с директорката, задето си внесла алкохол в сградата на универистета. А ти да викаш вуйчо си и да го представяш за свой баща. И след това за отмъщение да решиш подпалиш всички дневници, барабар с цялата учителска стая. И понеже те е хванало страх да не запалиш цялото училище решаваш да пуснеш водопровода, но взимаш че наводняваш всичко. И когато те пращат на военно, да вземеш да се заядеш с "шефа" и да пееш само една и съща досадна песен за генерала, заради което да те накарат да се окопаваш с лопатка за детска площадка. А ти инатливо да продължиш да пееш същото, да си лакираш ноктите в черно, дори когато те карат да остържеш лака от тях в цимента. Да се противопоставяш на всички правила за униформите, за вързаните коси и късите поли и вечно да си черната овца.

А после изисква от мен да съм мила и добричка и да не лудея.
Как не.
Нейните гени са виновни.

I love you, mom.

187. Някой ме чака...

photo by: moumine

Дядо ми почина наскоро. Е, не чак толкова скоро. И той не ми бе точно дядо, но през целия си съзнателен живот съм го наричала така. Беше чичо на мама. Тъй че... дядо. Винаги е бил добър и усмихнат човек. Всъщност дори прекалено. Спомням си, че ставаше мъничко досаден понякога, задето все ме канеше да стоя при него по - дълго време и с това, че все питаше какво искам и какво да ми даде. А той просто ме обичаше, както и всичките си останали внуци и деца и обичаше да им се раздава напълно. Дори това да включваше пет години работа в Либия, далеч от всички ни, но все пак постоянно пращайки всичко възможно за благоденствието на всички ни. Не го бях осъзнавала всъщност. Казваше се Ангел. Името подхождаше на нрава му... мек, топъл, помагащ, загрижен, обичащ... ангел. Просто му подхождаше. Беше такъв.

Истината е, че винаги съм си мислела, че живота му е бил спокоен, обикновен, но хубав. Откакто се помня все гостувах на него, съпругата му - Вяра и двете му деца. Те... и двете бяха доста по - големи от мен и в съзнанието ми винаги ще останат като "кака" и "батко". Та... Ангел. Имаше хубава къща, хубаво семейство, от както го помня не ходеше на работа, заради първа степен на инвалидност - липсваха му пръстите на едната ръка, заради бомбичка в химикалка, която му подхвърлили. Занимаваше се в двора на къщата си, все си намираше работа всъщност и все я вършеше с усмивка. И това беше всичко. И тъй като през целия си живот съм го познавала като този човек, дори не съм се замисляла какъв е бил живота му преди това, как е изглеждам без очилата, заради разваленото с възрастта зрение, без бръчките... Докато скоро не разглеждахме стария семеен албум с майка ми. А той е доста голям. Голяма рода, голямо чудо. Но така е, когато дядо ти има 5 братя и сестри, а баба ти още три. А от там още толкова много деца, внуци, братовчеди... Обичам семейството си. Може би защото е голямо, някак сплотено въпреки всичко и интересно.

Ангел. Видях го на една стара снимка. Много стара. Изглеждаше красив. Не го познах в първия момент, никога не съм го виждала млад, затова и не успях. Разликата действително беше голяма. А там, на снимката до него, стоеше едно красиво момиче. Поинтересувах се коя е, защото хич не приличаше на съпругата му. Е, оказа се, че не беше съпругата му.

Знаете ли, дядо ми наистина е обичал това момиче. От снимката. Наистина. Били са съвсем млади, когато са се запознали и обикнали. Дори мислили да се женят. Не се стигнало до там, защото тя се разболяла от туберколуза. Починала толкова млада, толкова красива, рабивайки едно сърце. Дядо ми носил ковчега й, а когато започнали да хвърлят пръстта върху него, оставил своя снимка там.

Живота продължил. Той не спира, заради такива събития. Дядо ми се оженил за Вяра, родили му се две деца. Идилия, може би. Но често посещавал един гроб. Знаете ли, той обичаше чашката. Не ме разбирайте погрешно, не се беше пропил или нещо такова, но понякога обичаше да си попийва с другия ми дядо - брат му. В тия вечери, баба ми Вяра, често му се караше, че прекалява с пиенето. Той не спираше... а казваше, че него някой го чака. Никога не бях разбирала какво значи това, докато не разбрах за неговото момиче. За неговата любов.

Дядо ми почина наскоро. Е, не чак толкова скоро. Преди два месеца. Но аз за последно го видях преди повече от половин година. Не присъствах на погребението му. Не можех. Исках да го запомня топъл, усмихнат... жив. Не в ковчег. Единственото, за което съжалявам е, че никога, докато бе жив не говорих с него, за истинския му живот.

Но съм щастлива, че е имал истински живот. И че е преживял такива истински неща.
И че него... някой го е чакал... там.

186. Хората винаги те предават.

photo by: mediocre-matt

И не винаги е нарочно. И почти винаги е с добра умисъл (Нали знаете, че пътят към Ада е ослан с добри намерени), но винаги го правят. Предават, изневеряват... което ще да е, важното е, че накрая има болка. И то не малко от нея. Споделяш тайна и тя изскача иззад ъгъла. Обикваш и обичта ти се спуква като балон. Отдаваш се и те използват.

Трудно е.

Да търсиш сродна душа. Трудно е. Даваш толкова много, стараеш се, доверяваш се, обикваш и накрая се оказва, че човека дори не е подходящия - бил той приятел или любим. А ти продължаваш да търсиш и да се надяваш, че следващия път...

Следващ път няма. Хората винаги те предават по един или друг начин. Независимо дали ще боли много или малко. Независимо дали е било с умисъл или не. Независимо дали след това чувстват вина или не. Хората винаги го правят. И то не само по веднъж, и то не само на теб. На всички, винаги. Не е задължително, но суровата практика го доказва... в повечето случаи.

Най - лошото е... че в един момент започваме да предаваме и да изневеряваме сами на себе си. А щом сами правим това, защо ли се надяваме, че няма да ни предаде някой друг.

Хората винаги трябва да предупреждават, че рано или късно ще те предадат. Аз предупреждавам. Останалото е на твой риск.

185. Хората винаги лъжат.

photo by: waga27

Като наркотик е в интерес на истината. Започваш веднъж, уж само за да опиташ или за да си готин. С лъжите е така, че ако започнеш не можеш да спреш само с първата по една проста причина - лъжеш още и още, за да прикриеш предишната. И изведнъж се оказваш в някаква сериозна паяжина, от която ако опиташ да се измъкнеш... е пречистването от наркотика хич не е приятно изпитание. Боли много. As Hell I think. Признаеш ли едната, признаваш всички назад... и Бога ми губиш много, а си започнал за едната глупост.

ВСИЧКИ хора лъжат. Всички. А истината рядко бива научена изцяло. Нито лъжеца ще ти я каже, нито може да разчиташ, че някой негов познат ще ти я каже - и той е човек, а мисля че уточних, че всички хора лъжат.

Не, нямам впредвид, че всички ВИНАГИ и ПОСТОЯННО лъжат. Но биха могли. Е, това не значи никога да не се доверявате на никой напълно. Всъщност точно това значи. Всеки все някога ще Ви излъже, ако ще да е за нещо супер невинно, за което никога няма да разберете.

Аз съм ужасна лъжкиня или поне бях. Понякога все още съм. Не се осъзнавах кога започвах да разказвам някакви неистини и кога убеждавах самата себе си, че нещата които говоря наистина се случват. Но пък излъгала себе си по - лесно лъжех другите, защото не чувствах че ги лъжех.

Хората винаги трябва да предупреждават, че са лъжци. Аз предупреждавам. Останалото е на твой риск.

I'm a liar...
It's my secret no onе knows...

184. Хората винаги си отиват.

photo by: innocent-greed

Бас държа, че ме бяхте отписали вече, а.. Повече от месец не съм си показала муцуната тук, със сигурност ме бяхте отписали. Дойдох преди време, писах, писах, оставих някакви моментни следи, тръгнах си и толкова. Да, ама не. "Понякога те се завръщат за още". Тъй или иначе, за да Ви натрия носовете, че сте в грешак, ако сте ме отписали, защото имам нужда да пиша или просто ей тъй, аз пак.. ами пиша, тук. Приятно било, бях забравила.. Тъй или иначе тука му е мястото да спрете да се усмихвате доволно, че аз, любимата Ви писателка съм отново с Вас, защото ще Ви кажа че всички хора, винаги си отиват по някое време. На Ваша отговорност е дали ще ме гледате докато пиша и после ще мрънкате, че ме няма или просто ще затворите хикса и повече няма да отваряте тая страничка въобще. Защото аз със сигурност ще го зарежа тоя блог по някое време (не скоро) и ще взема да се занимавам с други по - полезни работи.

Нямам нищо смислено да Ви кажа днес освен едно изречение извадено от контекста в един приятелски разговор..

"Хората идват и си отиват. Вече не ми пука. В един момент, когато ти забият нож в гърба за пореден път престава да ти прави впечатление.

Хората идват и си отиват. Това не значи, че не ти пука докато са тук. Това не значи че не ти пука, когато затръшваш вратата след тях. И раните винаги болят. Затръшни и моята врата преди да съм те използвала и захвърлила.. Хората винаги трябва да предупреждават, че са ужасни. Аз предупреждавам. Останалото е на твой риск."

And the dogs they run...
And the day it ends...