photo by benoitpailleФилмът на деня се казва "Любовният танц на един гълъб". Черен. Наперен. Издул перушината по цялото си телце, разперил опашка, шета по прашните плочки. Поръбени в бяло са крилете. Обикаля я. Гука й. А тя не му обръща внимание и си върви по пътя. Оглежда се. Само понякога се спира или свива в страни, защото той и пресича пътя. Все така наперен, игнорира нейното игнориране. А тя като някоя кокона, тъпата гугутка, се прави, че той не съществува или че й е под нивото. Минувачите по тротоара прекъсват танца му и смущават неговата любимая. Преглъща си два пъти, надува пак перушината и отново й гука. Ухажва я. Навежда главица и мете с опашката стъпките на пешаходците. След малко тя излита на някъде и го оставя сам. Свил се е, станал е двойно по - малък, върти глава на 180 градуса и мъчи пилешкия си мозък, осмисляйки къде отиде гълъбицата му. Дай ми цял ден да чета книги, да пуша и да вдигам глава от редовете, за да гледам нещастника и неговата любимая. И да се смея на това как аз съм нещастника, а любимия кой знае къде изхвърча. Да му гукат други или просто да си е сам на спокойствие. Цял ден ми дай и няма да ми стигне да опиша поръбените в бяло пера, дето откъснати хвърчат по прашните улици на живота ми.
Не мога да го намеря това мое място, където да се чувствам добре, притихнала и спокойна, тая възглавница, която да притискам до себе си, когато ми се плаче и да ми олеква. Аз ли съм такава непостоянна или не търся достатъчно много, или просто трябва още малко да се измъча, а то да е там скрито зад ъгъла, където погледа не го достига? Пък съм седнала да се отказвам. Представяш ли си? Да се откажа два метра преди финала. Егати загубата време. И после черна депресия, че не съм имала достатъчно търпение. Я стига глупости вече. Твърде лично го взимам живота. Твърде навътре - провала. Ама какво да направя, като не мога да се примиря с думите "На хората им се случват много по - лоши неща от тия, дето се случват на тебе." или "Много по - добре живееш от другите", "По - хубавка си от тази.", "По - умна от онази.". Ама тази и онази си имат някой, който да върви до тях по тротоата и да ги държи за ръка. Не че искам някой да ме държи за ръката, започнах да се отвращавам от тия публични изяви на привързаност, от залепените един за друг електрони по улиците, но искам понякога някой да ме прегърне, по дяволите. Ама е период сигурно, шибана криза, която ще премине и след време няма да ми се вярва, че някога съм се чувствала така, а болката ще съм забравила и погребала и от нея ще е останал само дъхът на хризантеми.
Гълъбът отдавна го няма, твърде много коли и хора се навъртат наоколо, за да има място за неговата любов и танца му. А и в крайна сметка любимаята вече я няма. А избродираните цветя по тая престилка ме дразнят. Не стига, че съм станала много разсеяна, което предизвика драскотини, рани, синини по това тяло, ами сега и тия джувки да ми дразнят кожата. В повече ми идва. Но тая престилка е единствената дреха с джоб в наличност, а на мен джоб ми трябва.
Едва е започнал балният сезон, а на мен вече ми писна да гледам рокли, костюми и букети. Фукльовщината на някакви пикльовци дето не знаят на кой свят се намират. Помня аз колко не на място се чувствах на своя бал, в това черно и златно, състарена с 10 години от грима и прическата. Вместо да я пусна тая коса, да си измия лицето и да ида по бяла тениска с надпис "I'm not a terrorist", някоя циганска пола и кецове. Млада и дива, а аз ще се правя на дама. Не съм. И жена не съм все още. Но не и дете. Просто млада. Пък в неделя предстои бала на брат ми, а аз пак съм приготвила роклите и прическит. Ще стана рошава, ще скоча в първите дрехи и тъй ще ида. Няма да спазвам етикети, в крайна сметка ще съм само фотографа с червените кецове. И ще се забавлявам. Егати пилеенето на пари за луксове, които не ни отиват са тия балове. Хлапета в мъжки костюми, а нямат още брада, но се водят мъже. Какви мъже само. Много добре знам какво е мъж и той не е в 12 клас. Ама иди го обянси на мамините синчета или на гордите им мамички и бабчета. Ъх.
И да кажете, че съм в предменструален синдром и затова толкова кофти звуча - не съм. Просто ми е дошло до гуша от преструвките, маските и каквото там още се сетите. От отношенията с хората ми е дошло до гуша. А може би аз съм някаква такава все недоволна. Но ясно си спомням, че имаше моменти, в които се чувствах истински щастлива и удовлетворена. Като онази вечер с Иво в Борисовата, когато гледахме Голямата мечка, понеже аз другите съззвездия не ги разпознавам. Как ми се иска в такива разнежени вечери да има кого да целуна. Уви. А всяка песен по радиото ми напомня.
Но пък решавам да измина целия път до вкъщи пеша и добре че, след като цял ден съм стояла в тоя магазин дълъг някакви си 7 - 8 метра. 1 час разходка и мисли с мен самата и хвърчащите коли, пълни с другите прибиращите се от работа. Не мога да разбера за къде все бързат тия хора. И връвя край поляните. Прясно укосена трева. И ухае. И понеже явно в каруци с коне я изнасяли мирише и на тор. На село мирише. Как я обичах тая миризма като бях малка. Сега осъзнавам, че ми липсва, че ме нстройва романтично. Това ли ми трябва, за да си мисля за любов... обор пълен със слама и... ами направо казано си, лайна. Хм. И продължавам нататък, подминавайки "Цирк Балкански", което още повече ми напомня на село, когато идваше цирка и спираше точно на полигона пред нашата къща. По цял ден съм зяпала камилите и другите там, копитни, дето пасяха на ливадата пред двора ни.
Минавам през магазина, взимам си едно кисело мляко и се прибирам. По пейките пред входа, като чайки, са накацалите всичките бабки и те поздравяват, едвам издържайки да влезеш във входа, за да започнат да те обсъждат. Като охранителни камери са тия пенсионерки, винаги знаят кой, кога, от къде и как се прибрал, че даже и с какво е бил облечен и после го обсъждат под асмата пред входа. Влизам в апартамента и освен Рубен, Ябълката и Кестена няма никого вкъщи. Чакат ме да ги нахраня. Правя го. И докато рестартирам 20 пъти лаптопа покрай преинсталирането на антивирусната програма си седя гола и кусам киселото мляко с мюсли. Започнах да се чувствам добре в това тяло, а май и то започна да се чувства добре с мене. И има нещо полезно в това от месец да се чувстваш постоянно гладен, да ядеш, но си оставаш гладен. Дрехите ти стават по - широки и можеш да си ходиш с къси ризи, които връзваш точно под гърдите и да показваш корем, от който преди те е било срам. 1 точка от to - do lista-a за годината е почти изпълнен. Още 20 коремни преси и съм готова.
Сега ще пусна Ябълката из стаята и ще гушна Кестена, а после ще се изкъпя.
В 24 : 00 ще сънувам..
Не мога да го намеря това мое място, където да се чувствам добре, притихнала и спокойна, тая възглавница, която да притискам до себе си, когато ми се плаче и да ми олеква. Аз ли съм такава непостоянна или не търся достатъчно много, или просто трябва още малко да се измъча, а то да е там скрито зад ъгъла, където погледа не го достига? Пък съм седнала да се отказвам. Представяш ли си? Да се откажа два метра преди финала. Егати загубата време. И после черна депресия, че не съм имала достатъчно търпение. Я стига глупости вече. Твърде лично го взимам живота. Твърде навътре - провала. Ама какво да направя, като не мога да се примиря с думите "На хората им се случват много по - лоши неща от тия, дето се случват на тебе." или "Много по - добре живееш от другите", "По - хубавка си от тази.", "По - умна от онази.". Ама тази и онази си имат някой, който да върви до тях по тротоата и да ги държи за ръка. Не че искам някой да ме държи за ръката, започнах да се отвращавам от тия публични изяви на привързаност, от залепените един за друг електрони по улиците, но искам понякога някой да ме прегърне, по дяволите. Ама е период сигурно, шибана криза, която ще премине и след време няма да ми се вярва, че някога съм се чувствала така, а болката ще съм забравила и погребала и от нея ще е останал само дъхът на хризантеми.
Гълъбът отдавна го няма, твърде много коли и хора се навъртат наоколо, за да има място за неговата любов и танца му. А и в крайна сметка любимаята вече я няма. А избродираните цветя по тая престилка ме дразнят. Не стига, че съм станала много разсеяна, което предизвика драскотини, рани, синини по това тяло, ами сега и тия джувки да ми дразнят кожата. В повече ми идва. Но тая престилка е единствената дреха с джоб в наличност, а на мен джоб ми трябва.
Едва е започнал балният сезон, а на мен вече ми писна да гледам рокли, костюми и букети. Фукльовщината на някакви пикльовци дето не знаят на кой свят се намират. Помня аз колко не на място се чувствах на своя бал, в това черно и златно, състарена с 10 години от грима и прическата. Вместо да я пусна тая коса, да си измия лицето и да ида по бяла тениска с надпис "I'm not a terrorist", някоя циганска пола и кецове. Млада и дива, а аз ще се правя на дама. Не съм. И жена не съм все още. Но не и дете. Просто млада. Пък в неделя предстои бала на брат ми, а аз пак съм приготвила роклите и прическит. Ще стана рошава, ще скоча в първите дрехи и тъй ще ида. Няма да спазвам етикети, в крайна сметка ще съм само фотографа с червените кецове. И ще се забавлявам. Егати пилеенето на пари за луксове, които не ни отиват са тия балове. Хлапета в мъжки костюми, а нямат още брада, но се водят мъже. Какви мъже само. Много добре знам какво е мъж и той не е в 12 клас. Ама иди го обянси на мамините синчета или на гордите им мамички и бабчета. Ъх.
И да кажете, че съм в предменструален синдром и затова толкова кофти звуча - не съм. Просто ми е дошло до гуша от преструвките, маските и каквото там още се сетите. От отношенията с хората ми е дошло до гуша. А може би аз съм някаква такава все недоволна. Но ясно си спомням, че имаше моменти, в които се чувствах истински щастлива и удовлетворена. Като онази вечер с Иво в Борисовата, когато гледахме Голямата мечка, понеже аз другите съззвездия не ги разпознавам. Как ми се иска в такива разнежени вечери да има кого да целуна. Уви. А всяка песен по радиото ми напомня.
Но пък решавам да измина целия път до вкъщи пеша и добре че, след като цял ден съм стояла в тоя магазин дълъг някакви си 7 - 8 метра. 1 час разходка и мисли с мен самата и хвърчащите коли, пълни с другите прибиращите се от работа. Не мога да разбера за къде все бързат тия хора. И връвя край поляните. Прясно укосена трева. И ухае. И понеже явно в каруци с коне я изнасяли мирише и на тор. На село мирише. Как я обичах тая миризма като бях малка. Сега осъзнавам, че ми липсва, че ме нстройва романтично. Това ли ми трябва, за да си мисля за любов... обор пълен със слама и... ами направо казано си, лайна. Хм. И продължавам нататък, подминавайки "Цирк Балкански", което още повече ми напомня на село, когато идваше цирка и спираше точно на полигона пред нашата къща. По цял ден съм зяпала камилите и другите там, копитни, дето пасяха на ливадата пред двора ни.
Минавам през магазина, взимам си едно кисело мляко и се прибирам. По пейките пред входа, като чайки, са накацалите всичките бабки и те поздравяват, едвам издържайки да влезеш във входа, за да започнат да те обсъждат. Като охранителни камери са тия пенсионерки, винаги знаят кой, кога, от къде и как се прибрал, че даже и с какво е бил облечен и после го обсъждат под асмата пред входа. Влизам в апартамента и освен Рубен, Ябълката и Кестена няма никого вкъщи. Чакат ме да ги нахраня. Правя го. И докато рестартирам 20 пъти лаптопа покрай преинсталирането на антивирусната програма си седя гола и кусам киселото мляко с мюсли. Започнах да се чувствам добре в това тяло, а май и то започна да се чувства добре с мене. И има нещо полезно в това от месец да се чувстваш постоянно гладен, да ядеш, но си оставаш гладен. Дрехите ти стават по - широки и можеш да си ходиш с къси ризи, които връзваш точно под гърдите и да показваш корем, от който преди те е било срам. 1 точка от to - do lista-a за годината е почти изпълнен. Още 20 коремни преси и съм готова.
Сега ще пусна Ябълката из стаята и ще гушна Кестена, а после ще се изкъпя.
В 24 : 00 ще сънувам..
No comments:
Post a Comment