Птичето се прибра у дома... отново.
И се чувства по - самотно от всякога..
.. защото сърчицето му остана някъде по пътя..
И се чувства по - самотно от всякога..
.. защото сърчицето му остана някъде по пътя..
Първа вечер вкъщи след почти 1 седмица. В моето легло, в моите чаршафи, на моята удобна възглавница. Но ако можех да избирам... тази нощ щях да спя на неудобния диван на тавана, намиращ се някъде далеч от София. Косата му щеше да ми се вре в лицето през половин час или щеше да размахва ръцете си и да ме буди. Щеше да спи неспокойно, а аз щях да наблюдавам лицето му и да се унасям.
Не съм вярвала, че няма да ме има само 5 часа и вече ще ми липсва толкова много. Може би, заради мисълта, че поне един месец няма да видя онези очи. А когато се събудих видях усмивката.. онази усмивка.
Плаче ми се, а дори не мога да се разплача. Не искам нищо от него. Нищо повече от това, което може и иска да ми даде. Няма да се моля. Но Господи.. само този път, нека бъда аз.
Не съм вярвала, че няма да ме има само 5 часа и вече ще ми липсва толкова много. Може би, заради мисълта, че поне един месец няма да видя онези очи. А когато се събудих видях усмивката.. онази усмивка.
Плаче ми се, а дори не мога да се разплача. Не искам нищо от него. Нищо повече от това, което може и иска да ми даде. Няма да се моля. Но Господи.. само този път, нека бъда аз.
No comments:
Post a Comment