230. Защо...

Защо... се разхождате сама и боса под дъжда?
Аз просто... размишлявам.

- Добре ли сте?
- Приличам ли на някой, който би се чувствал зле?
- Ами... разхождате се сама... в дъжда... без чадър, без връхна дреха и обувки. Вир вода сте!
- И това е признак на лошо настроение?
- Ами не... не... Вие просто...
- Изглеждам мокра и отчаяна?
- Сега като се замисля по - скоро изглеждате...
- Леко побъркана и щастлива?
- Да, да... може би.

photo by me

Живота е труден. Никога не съм очаквала да ме гали с перо, но не бях подготвена да ме замеря с наковалня, появила се от небето, както става в анимационните филмчета. Не че проблемите ми са големи, но са си мои, нали разбирате? Проблеми с университета, семейството, отношенията с хората като цяло. И когато се съберат накуп, на няколко нива става страшно. И понеже са си твои, лични ги правиш на голяма работа. Поне аз ги правя. Проблеми, които всички имат, не са кой знае какво, не са нещо което да не може да се преживее, не вярвам, че има нещо, което не може да се преживее. Освен тежкотоварен камион движещ се със 100 км в час. Той трудно се преживява. А той живота... живота съдържа много повече от сълзи и несподелна любов. В живота има повече от момче, баща ми, приятелите, които са забравили да ми отвръщат. Имам си свободата, бягството, пътя под краката, таланта, въображението, вдъхновението... имам всичко.
И съм добре.
Щастлива съм.