ти не слагаш захар в кафето си
аз наливам мед в чая си
астмата ми дразни цигарения ти дим
като кашлям ти нарушавам спокойствието
филмите ти са по-важни от моите книги
като гледаме някой все ми говориш
с термини, които не разбирам
фарт, варио, ракурс
аз висях в библиотеката
докато ти завършваше
операторско майсторство
а после и режисура
сценариите ти са цинични
моята лирика се срамува от тях
пламват ѝ бузите, алени
и тича да се крие в някое ъгълче
дето да не можеш да я хванеш в кадър
забавляваш се, снимайки живота ни докато готвя
един път от притеснение се порязвам
нали трябва да си е само за нас
уютно, тихо и кротко, не за очите на всички
кървя думи по дървената дъска
за нас си е де, само аз ще го гледам
оставяш камерата на плота
превързваш ме с кърпа
първата, която намериш
разхвърлян си
аз искам всичко да ми е под конец
бурканчетата са по азбучен ред
заради подправките вътре
филтрите и лещите на фотоапаратите ти
се търкалят навсякъде
докато накрая една нощ
когато пиша, водена сякаш
от чужда ръка в пет сутринта
земетресението те събужда
събужда цяла София
влетяваш хола
и вместо да попиташ
добре ли съм
понеже епицентъра
е в душата ми
ми казваш, че съм побъркана
до тия часове да стоя над листата
хайде, още един
колко свидетели трябват
че да си ме приберат накрая
в психодиспансера?
No comments:
Post a Comment