оценка на живеене

на цензурата

слагам цензура

не е революция

просто от умора

страхът

да изговарям

истинските ви имена

страхът – коя съм

какво искам

как да си живея живота

го заченахте вие

роди се от високите

ви очаквания

а нямате право на тях

роди се от желанието

да ме научите

да обувам вашите галоши

да гледам света през вашите очи

успяхте

а това, че имам мазоли

понеже чуждите обувки

не са ми по мярка

не ви засяга

полагате меден мехлем

от няколко мили думи

замазвате ми очите

отнемате болката

за миг

и после пак

ми слагате

кецове номер

по-малки

и всеки ден е борба

всеки ден е на тръни

като на изпит

дали ще ми пишете

достатъчно висока

оценка на живеене

само дето

са казали

който не може –

преподава

затова дръжте си уроците

дайте си ми грешките

аз ще си живея

както аз си зная

както аз си искам

и като си разбия коленете

болката ще си я плащам

това поне го мога

астмата ми дразни цигарения ти дим.

ти не слагаш захар в кафето си

аз наливам мед в чая си

астмата ми дразни цигарения ти дим

като кашлям ти нарушавам спокойствието

филмите ти са по-важни от моите книги

като гледаме някой все ми говориш 

с термини, които не разбирам

фарт, варио, ракурс

аз висях в библиотеката

докато ти завършваше

операторско майсторство

а после и режисура

сценариите ти са цинични

моята лирика се срамува от тях

пламват ѝ бузите, алени

и тича да се крие в някое ъгълче

дето да не можеш да я хванеш в кадър

забавляваш се, снимайки живота ни докато готвя

един път от притеснение се порязвам

нали трябва да си е само за нас

уютно, тихо и кротко, не за очите на всички

кървя думи по дървената дъска

за нас си е де, само аз ще го гледам

оставяш камерата на плота 

превързваш ме с кърпа

първата, която намериш

разхвърлян си

аз искам всичко да ми е под конец

бурканчетата са по азбучен ред

заради подправките вътре

филтрите и лещите на фотоапаратите ти

се търкалят навсякъде

докато накрая една нощ

когато пиша, водена сякаш

от чужда ръка в пет сутринта

земетресението те събужда

събужда цяла София

влетяваш хола

и вместо да попиташ 

добре ли съм

понеже епицентъра 

е в душата ми

ми казваш, че съм побъркана

до тия часове да стоя над листата

хайде, още един

колко свидетели трябват

че да си ме приберат накрая

в психодиспансера?

да гори.

дай като е пламнало

да хвърляме вътре

трески, подпалки

като свършат цепениците

дето мятат

борови, смолни искри

ще трошим столовете

да гори

всичко ще изгорим

след тях масата

търбушим дивана

после ред на кревата

пищят пухове

разхвърчават се възглавници

от пантите

късаме вратите

къртим на прозорците

дървото с олющената

синя боя

да гори

така и така е тръгнало

и тия рамки на снимки

ама не, не ги вади

с фотосите ги палим

докато не останат

тухлите, голи

посрамени

овъглени

да гори

и тях ще запалим

ще се пукват

ще падне къщата

барабар с комина

ще остане

само огнището

прикачено

към основите

стари, дълбоки

нацепени, но държат

на шизофрениите ни

пък утре

като вятъра раздуха

пепелта и саждите

пак ще строим

от нищото

ще издигнем

н.е.щ.о.

терористична атака

в мастилено-синьото на нощта

звездите като пришити диаманти

в необятността на вселената

премигват еднооко срещу ни

следят мен, теб

как ти говоря внимателно

бавно и тихо

думите ми са като стъпки в минно поле

безмълвните ти сълзи

и това саркастично „добре“ се плъзва

по отровените ти от моите устни

щипе на все още прясната рана

да се гмурна в окена от недоволството

твоето и моето, лично

не върви май

обаче толкова естествено

леко и просто

ни се струва и на двамата

трябва да бъда наказана

все някой трябва да е

някой трябва да бъде виновният

е, нека съм аз

безлунно те гледам

как се променяш пред очите ми

трансформацията е почти

гротескна

как така те погрозних

хем внимавах

хем се опитвах

да стъпвам на пръсти

да направя нещата както трябва

няма правилно

все някой накрая страда

безсилието

да не мога да оправя нещата

ме смазва

не за света, не за всички

за теб само

за теб поне

не става

аз не ставам

това е терористична атака

хвърляме думи в душите си

като бомби избухват

раняват

след нас

и от нас остават

димящи руини

разхвърляни тухли

от основите ни

столицата вече не е същата

и дори след като тръгнат

възстановителни работи

пак ще останат кратерите

да ни напомнят

какво е било

какви сме били

сладко от пъпеши

захаросал се е ръба на буркана

с ланското сладко от пъпеши

вкусът му е все същият

юлски

със залци го обърсвахме от тавата

горчиво ни ставаше от лакомия

с черпака гребяхме

като невидели

аз от тебе, ти от мене

после се питаме

как стана тъй, че сме зависими

цяла седмица не се сещаме за друга храна

само сладко върху изпръхнали филии

щото все забравяш да увиеш хляба

досущ като устните ми, дето си ме нахапал

хилим се над коматите

казваш ми,

не си предполагал, че мога

да имам свенлив поглед

аз точно

аз пък питам

как ти точно мен ще обичаш

от всички нормални

дето варят ягоди със захар

малини, къпини, че дори портокали

правят типични мармалади

хвана лудата

дето те кара да белиш

малките жълти слънца

рано рано

преди да изгрее деня още

и пак варим

и бъркаме бавно

обратно на часовниковата стрелка

отвиваме се

а гъстата смес клокоти

и ни пари на пръстите

в края на август по списъците

за покупки от магазина

пишеш да купя плодове

в скоби

само не пъпеши

чудно...

знаеш ли?

на мен и до днес не ми е втръснало.

лютиш ми

в събота чушкопека бумти

фрачим чушлета камаСутрешно

казваш, обичаш ей тъй, като бонбони да ги хрупаш

досущ както гризеш ключицата ми нощем

после ги заливаме с оцет и олио, мерудии

вечерта ядем и се целуваме

пари ми под лъжичката

от цялата тая любов

теб

знам, че ти е трудно

да ме чуеш

но през сълзи

ти казвам

да ми

вярваш

виж ме

прочети го

по ръцете ми

по устните ми

във очите ми

крещя го

кънти във мене

твоето име

тече по вените ми

настръхва ме

разтреперва ме

обладава ме

без въжета

с устни и очи

ме оковаваш

от всички

аз

теб искам

теб мечтая

теб сънувам

теб пиша

теб дишам

теб сърцебия

теб обичам

теб

не съседа

от втория етаж

не президента

не онзи със китарата

Т

Е

Б

Аз като се влюбя е завинаги...

аз като се влюбя е завинаги

не казвам, че си единствен

просто вечен

преди теб имаше и други

след теб навярно нови

лудости ще ме преследват

такава съм

обречена

преследваща небивалици все

противоречива

вятърничава

и трябва да крещиш, за да те чуя

обаче именно такава

безрасъдно те обичам

до последен

сърце-ТУП