В три и половина сутринта си правим тестове за кръвната
захар. Аз на мен за да убивам времето между тези, които правя на М. Горкият спи
сънят на програмист, който е писал кодове от сутринта в 7 до един през нощта.
До два аз не го оставям да спи и сега въобще не може да включи, че захарта му е
0.9, когато нормалните стойности са между 4 и 6. Тъпча го с таблетки глюкоза,
изключвам инсулиновата помпа и чета книжка, за да се разсейвам. Този път не е
страшно... някои пъти е. Викала съм линейки и съм плакала като олигофрен от
безсилие, че не мога да контролирам ситуацията. През повечето време наритваме диабета и го владеем доста добре, обаче никога не знаеш кога ще се извърти и ще
те захапе по задника. Ходим на плуване и фитнес, а скоро и ще тичаме след
кучето, защото е по-добре да гориш захарта така, отколкото да взимаш високи
дози инсулин и ядем храни без добавени захари. Даже спагетите ни са глутен,
защото по-добре.
Не ми пречи, не ме затруднява, не ми тежи...
никога няма.
Любовта не си отива заради малките несъвършенства,
напротив, заради тях става по-силна.
Снощи започвам да си формулирам обета за сватбата.
Знам, че има седем месеца, обаче няма да се промени до тогава.
Закотвил се е в сърцето ми и мърка с топла, обла
муцунка.
Така е хубаво.
No comments:
Post a Comment