пост нулев

p.s. - don't keep more than you can swallow: love, heat or hate.

Charles Bukowski

срам ме е задето позволявам на хората да ми убиват волята, желанията и да ми казват от какво се нуждая и от какво не. срам ме е, че ги слушам. срам ме е, защото ги оставям да ме командорят. и най-вече ме е срам, задето нямам никаква причина да го правя. поне да казвах "ами правя го, защото после мога да кажа "заради тях го направих" и да се изкарам някаква жертва от цялата ситуация. но и това не правя. чудя се дали не съм се задълбочила прекалено много в непукизма си в последните няколко месеца. чудя се и къде си изгубих гласните струни и защо вече не мога да викам. кой ми сложи каишката...

и се ядосвам. е кой може? аз. само аз правя такива глупости. затварям си очите. спирам да се карам с хората, за да има мир, любов и другите му хубави неща от този типаж. какъв компромис с мене самата съм направила. да не си изразявам мнението. това никога не е било. и тука някъде се сещам за определението на думата "компромис" в тълковния речник и ми се завъртява главата от това колко много съм се сбъркала.

1. ограничаване на своята лична свобода и пространство за сметка на съответната страна, без да се търсят и очакват дивиденти за това.

айде само без тия, много моля. ограничване. звучи твърде зле, за да е истина, но все пак е. и в главата ми избухват хиляди малки скандалчета, за сериозни неща, които съм могла да подхвана, но не съм. и се ядосвам още повече. а пък някак не върви в 12 и половина през нощта да почна да звъня на хората и да им се карам за неща от преди няколко дни или седмици, защото те вече са просто минало. обаче пък почвам да разигравам едни сценки в ума си и всяка една думичка дето съм искала да кажа, но съм преглътнала изскача от въображаемото аз, в момента крещящо по баща ми, защото на него май най-много имам да му говоря. не. да му крещя. защото не ме слуша и задето бързо се пали. за глупости. и се циркосва, а мухите ги превръща в такива слонове, по-големи от китове. и сама на себе си, започвам да се хиля, защото се сещам, че веднъж бях казала на мама, че ако ме беше родила малко по-тъпа и малко по-хубава щях да съм голяма курва. добавете сега и проблемите с бащите и на такива като мен, само че малко по-тъпи и малко по-хубави, се крепи цялата философия за тиквите и порно индустрия. и започвам едно въздишане, а после едно четене на обяви за работа и си мисля как утре ще му кажа, че си търся друга работа и да си търси и той човек да заеме моето място. край вече. довиждане. ама после ми омеква душичката и... ах, тия компромиси с мене самата. отново. не си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото ще трябва и той да си търси човек" и разбирате ли, да оправдая себе си с него, а си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото не искам да водя тоя пет-минутен досаден разговор, свързан с моите си желания. като цяло мързи ме да занимавам себе си със себе си.".

и се ядосвам още малко. защото не знам какво да се правя. всъщност знам. ама и това някак не искам да го правя, защото изисква от мен да се хвана и реално да свърша нещо. пък аз вече толкова време се нося по течението на собствената си летаргия. абстиненция към неправенето на каквото и да е. а винаги съм знаела, че е то е по-лошо дори от правенето на грешки и че въпросът "защо го направих" винаги е по-малко лош от "какво ли щеше да стане, ако го бях направила".

и за да не се стресирам излишно решавам, че от утре започвам да правя поне по едно нещо на ден, за мен си. лично. за психическото и физическото си здраве. да викам, когато ме ядосат.

никакво гълтане
на проблемите