Забележка: Искрено се надявам д-р Симеон Досев да не чете блогове на 20-годишни момичета с не съвсем ясни виждания за живота, защото ще се получи малко неудобно при следващата ни среща. Ако все пак д-р Симеон Досев чете блогове на 20-годишни момичета с не съвсем ясни виждания за живота, то аз много се моля той да гледа нещата от по-забавната гледна точка и да не се обиди (а аз няма да кажа нищо обидно, но някои хора са докачливи все пак), защото ако го направи, то най-вероятно *дори да е професионалист* може да си го изкара на някой нещастен зъб, който кротко си дреме в устата ми.
Днес съм на зъболекар (бас държа, че от Забележката стана ясно, че днес съм на зъболекар, но „Днес съм на зъболекар.” звучи като много добро първо изречение). Трийсет минути преди записания ми час цялото небе се е смрачило, навън се гърми и ей сегинка ще заплющят едни едри капки. А аз гледам през прозореца и си мисля „О не, в това време... не, не, хич няма да ходя никъде. Не!”. Ама се обличам съвсем бързичко и с чадър изхвърчам от нас, за да стигна в клиниката на biodent (o, мазохистът в мен определено е доволен) преди да е заваляло. Стигам до розовия парапет на стълбите точно в момента, когато започват да падат първите едри капки. Влизам в чакалнята и звъня на звънеца. Отварят ми и се мушкам в другата чакалня, намираща се в самата клиника, а не в коридора пред нея, и притежаваща доста повече уют (ако разбира се пред уют разбирате розовите стени и тихата музика от преди 20 години, която хич не успява да заглуши звуците, издаващи някои от пациентите). Попълвам формулярчета, подчертавам три пъти, че имам фобия от посещенията при зъболекари и сядам. Коремът ми се е свил, сгънал и стегнал възможно най-много, което се дължи на въпросната фобия, заради която още от началото на седмицата хич не ми е добре, а днес цял ден ме тресе някаква параноя. Всъщност точно преди да попълним формулярите установяваме, че часът ми не е днес, а вчера, но и това мое неразбиране обяснявам с фобията си (а как всъщност е научното наименование на фобия от зъболекари и машинките им, които сякаш ти пробиват мозъка (стига да имаш)?). Навън валят котки и кучета, чува се някоя гръмотевица, а на мен главата ми се върти, върти. Разбирам само, че вместо да съм при д-р Наумова, която е трябвало да ме приеме вчера, ще бъда при д-р Досев. „Мъж? Е стига, не, не! Още сега трябва да си тръгна и всъщност въобще не трябваше да идвам!”. Ама оставам (o, мазохистът в мен определено е доволен) и тъпо се взирам в рафтчето със списание, предоставени за чакащите, но в зъболекарски кабинет и последният брой на Harperss Bazar не изгежда бляскаво. Казват ми, че ще ми направят снимка преди да започне прегледа, защото и без това здравната каса я покривала. Най-обичам да харча пари, които отдавна съм дала със знанието, че вероятно никога няма да мога да се възползвам от тях и понеже сега разбирам, че ще мога да се възползвам от тях се съгласявам много бързичко на снимката. Казват ми да следвам сестрата и аз следвам, „Ама тя защо излиза от кабинета?”, минаваме по някакъв притъмнял коридор с лошо осветление, което е още по-лошо, заради бурята навън. Изведнъж почва да става страшно, а коридора все по-затъмнен, макар и да съм направила буквално 6 крачки по него, докато стигнем до метална врата. „Окей, тук вече ще ме накълцат, абсолютно съм сигурна, защото така започват всички филми на ужасите!”, ама зад вратата няма нищо страшно, само машината за снимките, едни шкафове и стол. Скучна работа и все пак мазохиста в мен все по-енергично ликува. Правим снимка, става ми смешно, но момичето май решава, че ми е притеснено и пуска някаква успокоителна реплика. Връщаме се в кабинета, където чакаме десетина минути снимката да стане готова, а тока изгасва за няколко секунди. Гррр. След още няколко секунди вече седя на зъболекарския стол и честно казано ми иде да се разплача. Добре че д-р Досев е толкова хубав и млад, и мил, и обяснява тихичко, и... ами секси е (д-р Досев, ако все пак четете, разчитам на незабавна амнезия от ваша страна) и затова някак се сдържам. Прави преглед на зъбките, установява нещата, които аз съм установила от вкъщи с помощта на джобното огледалце и после гледа снимката, заради която ме гръмва с информацията, че мъдреците ми растат съвсем перпендикулярно на другите зъбки и ще трябва да се вадят. Е сега вече съм готова наистина да се разплача, защото сме додрапали до апогея на мазохизма ми за деня. Пита ме дали да започва с това дето трябва да го прави днес и аз свивам рамена, избълбуквайки нещо неясно. Оправя някаква стара пломба и ми обяснява как всъщност пломбите трябвало да се подменят на всеки 4-5-6 години, с което ме застрелва още веднъж – „О мой Боже, колко съм неосведомена и необразована!”. Днес нищо не боли, защото зъбът е поправян преди, просто е време за въпросната смяна, за която говоря. От тук нататък нещата стават леко досадни, няма търпка, фобията е позатихнала за момента, д-р Досев бавно, но сигурно изпилва пломбата и през минута ме кара да плюя, от което няма как да не ми стане смешно, от което пък няма как да не ми стане гузно и да не се изчервя от срам, заради собственото си подсъзнание. Приключваме за днес и записваме час за утре сутрин, когато ще сложи новата пломба, защото венецът ми се бил разкървавил и трябвало да се успокои, и там купчина лекарски обяснения, докато аз мисля затова колко е... хубав. Допопълваме някакви формуляри, плащам някакви много символични 6 лева за всичко направено в последния един час и си тръгвам, а той след мен се провиква по коридора да ми каже да не ям в близкия половин час. „Ама д-р Досев, аз от мисли за Вас едва ли ще ям нещо в близкия половин месец”, усмихвам се и дим да ме няма. Прибирам се, мрънкам на майка ми, въздишам и прекарвам един час в сайта на biodent, от което още повече се убеждавам за високата класа на клиниката, нещо, което ми се бе изяснило още с първото влизане в кабинета, но все пак моя милост обожава да повтаря някои неща, ей така, защото са и харесали. Кликвам на онлайн консултации, където можеш да зададеш въпроси и да почакаш бързите им и компетентни отговори, чудейки се дали ще е крайно неподходящо да си формулирам въпроса що-годе в стил: „Д-р Симеон Досев женен ли е? И ако не е, има ли си сериозна приятелка? И ако няма, как стои въпроса с това да се среща със своя пациентка?”, а после обяснявам на брат ми по телефона колко е хубав и как бих си разбила някой зъб вповече, за да ходя по-честичко до там. Бро споделя, че ще ми помогне, все пак семейството трябвало да се подкрепя и по случая се смеем силно през слушалките.
И така нататък...
Полезен съвет: Ако искате някой около Вас да е по-тихичък го пратете на зъболекар. След като му държат устата разчекната около час няма да има желание да я отваря до края на деня. Минимум.
Днес съм на зъболекар (бас държа, че от Забележката стана ясно, че днес съм на зъболекар, но „Днес съм на зъболекар.” звучи като много добро първо изречение). Трийсет минути преди записания ми час цялото небе се е смрачило, навън се гърми и ей сегинка ще заплющят едни едри капки. А аз гледам през прозореца и си мисля „О не, в това време... не, не, хич няма да ходя никъде. Не!”. Ама се обличам съвсем бързичко и с чадър изхвърчам от нас, за да стигна в клиниката на biodent (o, мазохистът в мен определено е доволен) преди да е заваляло. Стигам до розовия парапет на стълбите точно в момента, когато започват да падат първите едри капки. Влизам в чакалнята и звъня на звънеца. Отварят ми и се мушкам в другата чакалня, намираща се в самата клиника, а не в коридора пред нея, и притежаваща доста повече уют (ако разбира се пред уют разбирате розовите стени и тихата музика от преди 20 години, която хич не успява да заглуши звуците, издаващи някои от пациентите). Попълвам формулярчета, подчертавам три пъти, че имам фобия от посещенията при зъболекари и сядам. Коремът ми се е свил, сгънал и стегнал възможно най-много, което се дължи на въпросната фобия, заради която още от началото на седмицата хич не ми е добре, а днес цял ден ме тресе някаква параноя. Всъщност точно преди да попълним формулярите установяваме, че часът ми не е днес, а вчера, но и това мое неразбиране обяснявам с фобията си (а как всъщност е научното наименование на фобия от зъболекари и машинките им, които сякаш ти пробиват мозъка (стига да имаш)?). Навън валят котки и кучета, чува се някоя гръмотевица, а на мен главата ми се върти, върти. Разбирам само, че вместо да съм при д-р Наумова, която е трябвало да ме приеме вчера, ще бъда при д-р Досев. „Мъж? Е стига, не, не! Още сега трябва да си тръгна и всъщност въобще не трябваше да идвам!”. Ама оставам (o, мазохистът в мен определено е доволен) и тъпо се взирам в рафтчето със списание, предоставени за чакащите, но в зъболекарски кабинет и последният брой на Harperss Bazar не изгежда бляскаво. Казват ми, че ще ми направят снимка преди да започне прегледа, защото и без това здравната каса я покривала. Най-обичам да харча пари, които отдавна съм дала със знанието, че вероятно никога няма да мога да се възползвам от тях и понеже сега разбирам, че ще мога да се възползвам от тях се съгласявам много бързичко на снимката. Казват ми да следвам сестрата и аз следвам, „Ама тя защо излиза от кабинета?”, минаваме по някакъв притъмнял коридор с лошо осветление, което е още по-лошо, заради бурята навън. Изведнъж почва да става страшно, а коридора все по-затъмнен, макар и да съм направила буквално 6 крачки по него, докато стигнем до метална врата. „Окей, тук вече ще ме накълцат, абсолютно съм сигурна, защото така започват всички филми на ужасите!”, ама зад вратата няма нищо страшно, само машината за снимките, едни шкафове и стол. Скучна работа и все пак мазохиста в мен все по-енергично ликува. Правим снимка, става ми смешно, но момичето май решава, че ми е притеснено и пуска някаква успокоителна реплика. Връщаме се в кабинета, където чакаме десетина минути снимката да стане готова, а тока изгасва за няколко секунди. Гррр. След още няколко секунди вече седя на зъболекарския стол и честно казано ми иде да се разплача. Добре че д-р Досев е толкова хубав и млад, и мил, и обяснява тихичко, и... ами секси е (д-р Досев, ако все пак четете, разчитам на незабавна амнезия от ваша страна) и затова някак се сдържам. Прави преглед на зъбките, установява нещата, които аз съм установила от вкъщи с помощта на джобното огледалце и после гледа снимката, заради която ме гръмва с информацията, че мъдреците ми растат съвсем перпендикулярно на другите зъбки и ще трябва да се вадят. Е сега вече съм готова наистина да се разплача, защото сме додрапали до апогея на мазохизма ми за деня. Пита ме дали да започва с това дето трябва да го прави днес и аз свивам рамена, избълбуквайки нещо неясно. Оправя някаква стара пломба и ми обяснява как всъщност пломбите трябвало да се подменят на всеки 4-5-6 години, с което ме застрелва още веднъж – „О мой Боже, колко съм неосведомена и необразована!”. Днес нищо не боли, защото зъбът е поправян преди, просто е време за въпросната смяна, за която говоря. От тук нататък нещата стават леко досадни, няма търпка, фобията е позатихнала за момента, д-р Досев бавно, но сигурно изпилва пломбата и през минута ме кара да плюя, от което няма как да не ми стане смешно, от което пък няма как да не ми стане гузно и да не се изчервя от срам, заради собственото си подсъзнание. Приключваме за днес и записваме час за утре сутрин, когато ще сложи новата пломба, защото венецът ми се бил разкървавил и трябвало да се успокои, и там купчина лекарски обяснения, докато аз мисля затова колко е... хубав. Допопълваме някакви формуляри, плащам някакви много символични 6 лева за всичко направено в последния един час и си тръгвам, а той след мен се провиква по коридора да ми каже да не ям в близкия половин час. „Ама д-р Досев, аз от мисли за Вас едва ли ще ям нещо в близкия половин месец”, усмихвам се и дим да ме няма. Прибирам се, мрънкам на майка ми, въздишам и прекарвам един час в сайта на biodent, от което още повече се убеждавам за високата класа на клиниката, нещо, което ми се бе изяснило още с първото влизане в кабинета, но все пак моя милост обожава да повтаря някои неща, ей така, защото са и харесали. Кликвам на онлайн консултации, където можеш да зададеш въпроси и да почакаш бързите им и компетентни отговори, чудейки се дали ще е крайно неподходящо да си формулирам въпроса що-годе в стил: „Д-р Симеон Досев женен ли е? И ако не е, има ли си сериозна приятелка? И ако няма, как стои въпроса с това да се среща със своя пациентка?”, а после обяснявам на брат ми по телефона колко е хубав и как бих си разбила някой зъб вповече, за да ходя по-честичко до там. Бро споделя, че ще ми помогне, все пак семейството трябвало да се подкрепя и по случая се смеем силно през слушалките.
И така нататък...
Полезен съвет: Ако искате някой около Вас да е по-тихичък го пратете на зъболекар. След като му държат устата разчекната около час няма да има желание да я отваря до края на деня. Минимум.
1 comment:
и мак има същия проблем...много е гадна работата с мъдерците, защото после ходиш подут известно време..ама поне после няма да ги има гадовете!
Post a Comment