пост нулев

p.s. - don't keep more than you can swallow: love, heat or hate.

Charles Bukowski

срам ме е задето позволявам на хората да ми убиват волята, желанията и да ми казват от какво се нуждая и от какво не. срам ме е, че ги слушам. срам ме е, защото ги оставям да ме командорят. и най-вече ме е срам, задето нямам никаква причина да го правя. поне да казвах "ами правя го, защото после мога да кажа "заради тях го направих" и да се изкарам някаква жертва от цялата ситуация. но и това не правя. чудя се дали не съм се задълбочила прекалено много в непукизма си в последните няколко месеца. чудя се и къде си изгубих гласните струни и защо вече не мога да викам. кой ми сложи каишката...

и се ядосвам. е кой може? аз. само аз правя такива глупости. затварям си очите. спирам да се карам с хората, за да има мир, любов и другите му хубави неща от този типаж. какъв компромис с мене самата съм направила. да не си изразявам мнението. това никога не е било. и тука някъде се сещам за определението на думата "компромис" в тълковния речник и ми се завъртява главата от това колко много съм се сбъркала.

1. ограничаване на своята лична свобода и пространство за сметка на съответната страна, без да се търсят и очакват дивиденти за това.

айде само без тия, много моля. ограничване. звучи твърде зле, за да е истина, но все пак е. и в главата ми избухват хиляди малки скандалчета, за сериозни неща, които съм могла да подхвана, но не съм. и се ядосвам още повече. а пък някак не върви в 12 и половина през нощта да почна да звъня на хората и да им се карам за неща от преди няколко дни или седмици, защото те вече са просто минало. обаче пък почвам да разигравам едни сценки в ума си и всяка една думичка дето съм искала да кажа, но съм преглътнала изскача от въображаемото аз, в момента крещящо по баща ми, защото на него май най-много имам да му говоря. не. да му крещя. защото не ме слуша и задето бързо се пали. за глупости. и се циркосва, а мухите ги превръща в такива слонове, по-големи от китове. и сама на себе си, започвам да се хиля, защото се сещам, че веднъж бях казала на мама, че ако ме беше родила малко по-тъпа и малко по-хубава щях да съм голяма курва. добавете сега и проблемите с бащите и на такива като мен, само че малко по-тъпи и малко по-хубави, се крепи цялата философия за тиквите и порно индустрия. и започвам едно въздишане, а после едно четене на обяви за работа и си мисля как утре ще му кажа, че си търся друга работа и да си търси и той човек да заеме моето място. край вече. довиждане. ама после ми омеква душичката и... ах, тия компромиси с мене самата. отново. не си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото ще трябва и той да си търси човек" и разбирате ли, да оправдая себе си с него, а си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото не искам да водя тоя пет-минутен досаден разговор, свързан с моите си желания. като цяло мързи ме да занимавам себе си със себе си.".

и се ядосвам още малко. защото не знам какво да се правя. всъщност знам. ама и това някак не искам да го правя, защото изисква от мен да се хвана и реално да свърша нещо. пък аз вече толкова време се нося по течението на собствената си летаргия. абстиненция към неправенето на каквото и да е. а винаги съм знаела, че е то е по-лошо дори от правенето на грешки и че въпросът "защо го направих" винаги е по-малко лош от "какво ли щеше да стане, ако го бях направила".

и за да не се стресирам излишно решавам, че от утре започвам да правя поне по едно нещо на ден, за мен си. лично. за психическото и физическото си здраве. да викам, когато ме ядосат.

никакво гълтане
на проблемите

46/365. Dr. Wanna Do

Забележка: Искрено се надявам д-р Симеон Досев да не чете блогове на 20-годишни момичета с не съвсем ясни виждания за живота, защото ще се получи малко неудобно при следващата ни среща. Ако все пак д-р Симеон Досев чете блогове на 20-годишни момичета с не съвсем ясни виждания за живота, то аз много се моля той да гледа нещата от по-забавната гледна точка и да не се обиди (а аз няма да кажа нищо обидно, но някои хора са докачливи все пак), защото ако го направи, то най-вероятно *дори да е професионалист* може да си го изкара на някой нещастен зъб, който кротко си дреме в устата ми.

Днес съм на зъболекар (бас държа, че от Забележката стана ясно, че днес съм на зъболекар, но „Днес съм на зъболекар.” звучи като много добро първо изречение). Трийсет минути преди записания ми час цялото небе се е смрачило, навън се гърми и ей сегинка ще заплющят едни едри капки. А аз гледам през прозореца и си мисля „О не, в това време... не, не, хич няма да ходя никъде. Не!”. Ама се обличам съвсем бързичко и с чадър изхвърчам от нас, за да стигна в клиниката на biodent (o, мазохистът в мен определено е доволен) преди да е заваляло. Стигам до розовия парапет на стълбите точно в момента, когато започват да падат първите едри капки. Влизам в чакалнята и звъня на звънеца. Отварят ми и се мушкам в другата чакалня, намираща се в самата клиника, а не в коридора пред нея, и притежаваща доста повече уют (ако разбира се пред уют разбирате розовите стени и тихата музика от преди 20 години, която хич не успява да заглуши звуците, издаващи някои от пациентите). Попълвам формулярчета, подчертавам три пъти, че имам фобия от посещенията при зъболекари и сядам. Коремът ми се е свил, сгънал и стегнал възможно най-много, което се дължи на въпросната фобия, заради която още от началото на седмицата хич не ми е добре, а днес цял ден ме тресе някаква параноя. Всъщност точно преди да попълним формулярите установяваме, че часът ми не е днес, а вчера, но и това мое неразбиране обяснявам с фобията си (а как всъщност е научното наименование на фобия от зъболекари и машинките им, които сякаш ти пробиват мозъка (стига да имаш)?). Навън валят котки и кучета, чува се някоя гръмотевица, а на мен главата ми се върти, върти. Разбирам само, че вместо да съм при д-р Наумова, която е трябвало да ме приеме вчера, ще бъда при д-р Досев. „Мъж? Е стига, не, не! Още сега трябва да си тръгна и всъщност въобще не трябваше да идвам!”. Ама оставам (o, мазохистът в мен определено е доволен) и тъпо се взирам в рафтчето със списание, предоставени за чакащите, но в зъболекарски кабинет и последният брой на Harperss Bazar не изгежда бляскаво. Казват ми, че ще ми направят снимка преди да започне прегледа, защото и без това здравната каса я покривала. Най-обичам да харча пари, които отдавна съм дала със знанието, че вероятно никога няма да мога да се възползвам от тях и понеже сега разбирам, че ще мога да се възползвам от тях се съгласявам много бързичко на снимката. Казват ми да следвам сестрата и аз следвам, „Ама тя защо излиза от кабинета?”, минаваме по някакъв притъмнял коридор с лошо осветление, което е още по-лошо, заради бурята навън. Изведнъж почва да става страшно, а коридора все по-затъмнен, макар и да съм направила буквално 6 крачки по него, докато стигнем до метална врата. „Окей, тук вече ще ме накълцат, абсолютно съм сигурна, защото така започват всички филми на ужасите!”, ама зад вратата няма нищо страшно, само машината за снимките, едни шкафове и стол. Скучна работа и все пак мазохиста в мен все по-енергично ликува. Правим снимка, става ми смешно, но момичето май решава, че ми е притеснено и пуска някаква успокоителна реплика. Връщаме се в кабинета, където чакаме десетина минути снимката да стане готова, а тока изгасва за няколко секунди. Гррр. След още няколко секунди вече седя на зъболекарския стол и честно казано ми иде да се разплача. Добре че д-р Досев е толкова хубав и млад, и мил, и обяснява тихичко, и... ами секси е (д-р Досев, ако все пак четете, разчитам на незабавна амнезия от ваша страна) и затова някак се сдържам. Прави преглед на зъбките, установява нещата, които аз съм установила от вкъщи с помощта на джобното огледалце и после гледа снимката, заради която ме гръмва с информацията, че мъдреците ми растат съвсем перпендикулярно на другите зъбки и ще трябва да се вадят. Е сега вече съм готова наистина да се разплача, защото сме додрапали до апогея на мазохизма ми за деня. Пита ме дали да започва с това дето трябва да го прави днес и аз свивам рамена, избълбуквайки нещо неясно. Оправя някаква стара пломба и ми обяснява как всъщност пломбите трябвало да се подменят на всеки 4-5-6 години, с което ме застрелва още веднъж – „О мой Боже, колко съм неосведомена и необразована!”. Днес нищо не боли, защото зъбът е поправян преди, просто е време за въпросната смяна, за която говоря. От тук нататък нещата стават леко досадни, няма търпка, фобията е позатихнала за момента, д-р Досев бавно, но сигурно изпилва пломбата и през минута ме кара да плюя, от което няма как да не ми стане смешно, от което пък няма как да не ми стане гузно и да не се изчервя от срам, заради собственото си подсъзнание. Приключваме за днес и записваме час за утре сутрин, когато ще сложи новата пломба, защото венецът ми се бил разкървавил и трябвало да се успокои, и там купчина лекарски обяснения, докато аз мисля затова колко е... хубав. Допопълваме някакви формуляри, плащам някакви много символични 6 лева за всичко направено в последния един час и си тръгвам, а той след мен се провиква по коридора да ми каже да не ям в близкия половин час. „Ама д-р Досев, аз от мисли за Вас едва ли ще ям нещо в близкия половин месец”, усмихвам се и дим да ме няма. Прибирам се, мрънкам на майка ми, въздишам и прекарвам един час в сайта на biodent, от което още повече се убеждавам за високата класа на клиниката, нещо, което ми се бе изяснило още с първото влизане в кабинета, но все пак моя милост обожава да повтаря някои неща, ей така, защото са и харесали. Кликвам на онлайн консултации, където можеш да зададеш въпроси и да почакаш бързите им и компетентни отговори, чудейки се дали ще е крайно неподходящо да си формулирам въпроса що-годе в стил: „Д-р Симеон Досев женен ли е? И ако не е, има ли си сериозна приятелка? И ако няма, как стои въпроса с това да се среща със своя пациентка?”, а после обяснявам на брат ми по телефона колко е хубав и как бих си разбила някой зъб вповече, за да ходя по-честичко до там. Бро споделя, че ще ми помогне, все пак семейството трябвало да се подкрепя и по случая се смеем силно през слушалките.

И така нататък...


Полезен съвет: Ако искате някой около Вас да е по-тихичък го пратете на зъболекар. След като му държат устата разчекната около час няма да има желание да я отваря до края на деня. Минимум.

45/365. EGO

Изоставени интернет страници. Блогове, подхващани проекти с музикална, фотографска или поетична гледна точка. Простички, сложни, за дългите дни в кратките Ви животи. Блог за мен и теб. Един за мрънкането. Един творчески, един с някакви пилета, убиващи се по брутални начини и един с голямо синьо чудовище. Добре че сме еднаквно несериозни. А Злати и Катка не са се мярвали в техните собствени от поне една година, а ако са, то са направили нови, за които аз не знам и притежавам старите странички, които никой не вади от рафта, защото са... ами стари. Ако бяха книги в библиотека щяха да са събрали вековни пластове прах по себе си. Е добре де, не вековни.. Укорете ме сега, че имам чувство за драматичност и така нататък, като точно Вие сте кралици на драмата не по-малки от мен.
А имате какво да кажете. Знам го, защото аз имам какво да кажа, макар че определено не ми остава времето или силата да го правя всеки ден, но понякога се старая да наваксам и в един час да разкажа за цялата седмица или нещо в този род. Знам, че гласовете Ви не са утихнали, защото знам с колко много други неща се занимавате и как някои са оставили едно за сметка на друго, но... май преди имахме повече време и се интересувахме от няколко неща наведнъж. Имаше няколко месеца, в които пишех всеки ден, ей така, защото то все напираше отвътре и винаги ми оставаше по един свободен час, в който да му дам шанс да се излее в блога или на някой лист. В същия тоя ден намирах и по един час за снимане, за обработване на фотосите, всяка вечер гледах филм и по няколко часа говорех с определени хора. Или дните стават по-къси, а часовете губят секунди или... не зная.

Искам пак да Ви чуя гласовете ясно и силно както преди.
Не може да сте се уморили толкова бързо.

44/365. loves me not

пред някого трябва да изкрещя колко съм влюбена
как ми отнема цялата ми енергия
и как съм изцяло негова

а той хич не е мой



все още

*слуша се само Kiss That Grrrl by Kate Nash