420. away

На 20 в 20 часа и 20 минути (да се отбележи, че се публикува малко по-късно от момента на писане) усещам един познат сърбеж по върховете на пръстите, известен като „Трябва да се пише”. Защото цял месец почти, да потъвам в депресията (поредната), позната още като „От мен нищо не става и никога няма да става”, е много дълго време за разпъване и изтезание на душата. Та... ще се пише. И всичко ще Ви кажа. Защо ми е криво, защо е депресията и какво се случва. Защото трябва да се излее някъде, след три вечери рев на поразия и спане върху мократа възглавница (Иво, ако беше дошъл на донъти с мене днес сутринта, сигурно щях да ти го изплача на тебе и тоя пост да е излишен, ама така ни се получи разминавката, грубичко).

Подтиска ме тоя град. Не той де, хората в него, ама не са ли те и самия град? Започвам да ги опознавам и това ме плаши, направо ме ужасява, за да бъда точна и искрена. Започвам да виждам под усмивките, под кротките приказки, под грубите думи, под лъжливите погледи и премерените жестове. И изключвайки няколко от тях, повече фалш и лицемерие на едно място не бях виждала. Изпиващо е, поглъща те. Мен ме измъчва. Изчакават те само да им завъртиш гръб и се започва с приказките какъв си, що си, какви ги вършиш, за какво мечтаеш и всъщност колко си им под нивото, защото те, нали разбира те, са голямата работа тук в малкия град. Защото тука действа заблудата, че щом всички те познават, значи си важна клечка. Майчице! Честно ли? Изморявам се да слушам за други хора, да слушам за себе си от чуждите усти, да чувам псувни, да ми говорят като на курва (хич не искам извинение за правия текс), която е длъжна на всички, всичко да върши. Не става така. Само дето тука в сила е и друга заблуда – че щом ти щукне нещо, значи някой е длъжен да ти го направи. Аз пък все едно си умирам да върша на хората услуги, задачки, задължения. По цял ден това правя... седя и чакам някой да дойде и да ми каже „Ходи свърши това” дори без обяснението, което следва след „...защото на мен...”. А и дори с обяснението „...защото на мен...” мен не ме грее. И безкрайно съм доволна, задето (отново изключвайки няколко души) никой тук не познава и 40 процента от истинската мен. Защото истинската мен е готова да дава и да прави безкрайно много и глупави неща за хората, без значение дали са го заслужили или не. А хората, като те надушат, че си някакъв мек като захарен памук, започват да го използват в своя изгода и срещу теб. Тука за жалост, трябва да кажа, че една част от хората, които познават повече от 40 процента, които споменах по-горе точно това правят. С другите съм добре. Защото ги усещам, като мене са. И тях ги души прозаичния животец тука. Това тук е животец, да, не истинско живеене. Това тук е поредица от мачкане, използване, одумване и накрая да те подритнат на някъде и хич да им не е зор (казано по монтански), нищо че едно време уж им е било зор. И после, „Имало едно време в Елин Пелин, едно момиче, което...” и накрая „и момичето умряло и щастие нямало”. Ей така ми идва да свърши приказката. И накрая майка ми сяда и ме пита „А сега какво ти е, защо ти е криво?”... е как защо? Не е ли ясно? Ти как живееш в среда, където усещаш, че няма какво да получиш, какво да те обогати, да ти покаже малка светлинка скрита в шепички... среда, която взима всичко от тебе, макар че не го разбира, че не иска да го разбере? Как живееш, когато усещаш как се изхабяваш на празно, сякаш на вятъра (а то, и на вятъра ако се давах, щеше да е по-полезно мисля) и понеже не можеш да вдигнеш никого до тебе или някой да те вдигне тебе до него, единственото, което ти остава да правиш е да слизаш по стълбите, да падаш надолу и да усещаш как изтъпяваш (буквално). Да се чуваш как прихващаш части от речта им, груби, неправилно структурирани, които сякаш драскат по стъкло, като ги употрябваш. Как се живее така? Защото аз не мога... т.е. мога и ще издържа, ще оживея, но накрая ще се превърна в нещо, което не харесвам, мразя, в нещо... в тях.

Безумно ме е страх.
Но ще се боря. И Вие, които ме познавате, ако видите, че губя, моля Ви напомнете ми за какво се бия...
...за себе си.