419. I'm not calling you a liar

Нали така правят писателите... когато има драма, голяма, житейска, лична, някаква... превръщат сълзите в букви върху белите листа.

Мъчно е да гледам как принципите, границите и вярата, които притежава един човек се сриват. Да го виждам как се залъгва, как се убеждава, че е по-добре с по-малкото, с по-лошото, с по-незадоволителното. И всичко това, само защото не успял да стигне до онова Истинското, Голямото, Важното. Как си казват, че всъщност то не е било кой знае какво, за да им по-лесно да го преодолят и се хвърлят на първото друго, лесно, вероятно и различно нещо, изпречило се на пътя им с думите "Ти си". Мъчно е да виждам как хората престават да се борят за мечтите, които са градили с години. Как прекършват устрема си.

И знам, че човек трябва да се способен да види задънените улици и да знае коя кауза е загубена. Но защо трябва да лъже себе си? Защо не може просто да каже "Ти беше твърде хубава за мен и аз не успях да те заслужа, впечатля, спечеля!", а трябва да каже "Ти стоеше на пиедестал и гледаше живота от високо, за теб нищо не бе достатъчно, затова се отказах!". По-лесно ли е, когато обърнеш негативните емоции?
И как смееш да кажеш за нещо, че го мразиш, като до вчера си му казвал, че го обичаш?

Мъчно е.
Поне за мен е.

I'm just a big mess right now
don't mind me