420. away

На 20 в 20 часа и 20 минути (да се отбележи, че се публикува малко по-късно от момента на писане) усещам един познат сърбеж по върховете на пръстите, известен като „Трябва да се пише”. Защото цял месец почти, да потъвам в депресията (поредната), позната още като „От мен нищо не става и никога няма да става”, е много дълго време за разпъване и изтезание на душата. Та... ще се пише. И всичко ще Ви кажа. Защо ми е криво, защо е депресията и какво се случва. Защото трябва да се излее някъде, след три вечери рев на поразия и спане върху мократа възглавница (Иво, ако беше дошъл на донъти с мене днес сутринта, сигурно щях да ти го изплача на тебе и тоя пост да е излишен, ама така ни се получи разминавката, грубичко).

Подтиска ме тоя град. Не той де, хората в него, ама не са ли те и самия град? Започвам да ги опознавам и това ме плаши, направо ме ужасява, за да бъда точна и искрена. Започвам да виждам под усмивките, под кротките приказки, под грубите думи, под лъжливите погледи и премерените жестове. И изключвайки няколко от тях, повече фалш и лицемерие на едно място не бях виждала. Изпиващо е, поглъща те. Мен ме измъчва. Изчакават те само да им завъртиш гръб и се започва с приказките какъв си, що си, какви ги вършиш, за какво мечтаеш и всъщност колко си им под нивото, защото те, нали разбира те, са голямата работа тук в малкия град. Защото тука действа заблудата, че щом всички те познават, значи си важна клечка. Майчице! Честно ли? Изморявам се да слушам за други хора, да слушам за себе си от чуждите усти, да чувам псувни, да ми говорят като на курва (хич не искам извинение за правия текс), която е длъжна на всички, всичко да върши. Не става така. Само дето тука в сила е и друга заблуда – че щом ти щукне нещо, значи някой е длъжен да ти го направи. Аз пък все едно си умирам да върша на хората услуги, задачки, задължения. По цял ден това правя... седя и чакам някой да дойде и да ми каже „Ходи свърши това” дори без обяснението, което следва след „...защото на мен...”. А и дори с обяснението „...защото на мен...” мен не ме грее. И безкрайно съм доволна, задето (отново изключвайки няколко души) никой тук не познава и 40 процента от истинската мен. Защото истинската мен е готова да дава и да прави безкрайно много и глупави неща за хората, без значение дали са го заслужили или не. А хората, като те надушат, че си някакъв мек като захарен памук, започват да го използват в своя изгода и срещу теб. Тука за жалост, трябва да кажа, че една част от хората, които познават повече от 40 процента, които споменах по-горе точно това правят. С другите съм добре. Защото ги усещам, като мене са. И тях ги души прозаичния животец тука. Това тук е животец, да, не истинско живеене. Това тук е поредица от мачкане, използване, одумване и накрая да те подритнат на някъде и хич да им не е зор (казано по монтански), нищо че едно време уж им е било зор. И после, „Имало едно време в Елин Пелин, едно момиче, което...” и накрая „и момичето умряло и щастие нямало”. Ей така ми идва да свърши приказката. И накрая майка ми сяда и ме пита „А сега какво ти е, защо ти е криво?”... е как защо? Не е ли ясно? Ти как живееш в среда, където усещаш, че няма какво да получиш, какво да те обогати, да ти покаже малка светлинка скрита в шепички... среда, която взима всичко от тебе, макар че не го разбира, че не иска да го разбере? Как живееш, когато усещаш как се изхабяваш на празно, сякаш на вятъра (а то, и на вятъра ако се давах, щеше да е по-полезно мисля) и понеже не можеш да вдигнеш никого до тебе или някой да те вдигне тебе до него, единственото, което ти остава да правиш е да слизаш по стълбите, да падаш надолу и да усещаш как изтъпяваш (буквално). Да се чуваш как прихващаш части от речта им, груби, неправилно структурирани, които сякаш драскат по стъкло, като ги употрябваш. Как се живее така? Защото аз не мога... т.е. мога и ще издържа, ще оживея, но накрая ще се превърна в нещо, което не харесвам, мразя, в нещо... в тях.

Безумно ме е страх.
Но ще се боря. И Вие, които ме познавате, ако видите, че губя, моля Ви напомнете ми за какво се бия...
...за себе си.

419. I'm not calling you a liar

Нали така правят писателите... когато има драма, голяма, житейска, лична, някаква... превръщат сълзите в букви върху белите листа.

Мъчно е да гледам как принципите, границите и вярата, които притежава един човек се сриват. Да го виждам как се залъгва, как се убеждава, че е по-добре с по-малкото, с по-лошото, с по-незадоволителното. И всичко това, само защото не успял да стигне до онова Истинското, Голямото, Важното. Как си казват, че всъщност то не е било кой знае какво, за да им по-лесно да го преодолят и се хвърлят на първото друго, лесно, вероятно и различно нещо, изпречило се на пътя им с думите "Ти си". Мъчно е да виждам как хората престават да се борят за мечтите, които са градили с години. Как прекършват устрема си.

И знам, че човек трябва да се способен да види задънените улици и да знае коя кауза е загубена. Но защо трябва да лъже себе си? Защо не може просто да каже "Ти беше твърде хубава за мен и аз не успях да те заслужа, впечатля, спечеля!", а трябва да каже "Ти стоеше на пиедестал и гледаше живота от високо, за теб нищо не бе достатъчно, затова се отказах!". По-лесно ли е, когато обърнеш негативните емоции?
И как смееш да кажеш за нещо, че го мразиш, като до вчера си му казвал, че го обичаш?

Мъчно е.
Поне за мен е.

I'm just a big mess right now
don't mind me

418. raspberry

...или няколко споделени вдъхновения за кака Веси, които ме държат в ритъм в последно време...

Чакам малините в двора... още от две седмици съм се настроила към тия плодове, към цвета, аромата им, вкуса (нищо, че ония дребните неща из тях (семенцата?) се завират винаги между зъбите) и идеята открадната от "Лолита", където си го накичваш на пръстчетата и ги изяждаш една по една. Някак си от нищото се издигнаха в топ 2 на любимите ми плодове, веднага след... абе направо на първото място (пък тези малини ги снимах в Берковица преди две години, в шепичките на Кейт и обрани от нейната градина и чак сега ми правят огромно впечатление).

Още едно завръщане към фотографията (тя е на такива приливи и отливи, но този път е по-плавно, по продължително и спокойно). По случая нека споделя един блог, в който няма много снимки, не се обновява често, но това не пречи да е велик, райт? http://photoristic.org/ е едно местенце подарено ни от Рости и Павел (дано съм запомнила правилно името и човека), което показва фотографията по малко по-различен от обичайния ни начин. Толкова е простичко и толкова... Те хората не случайно казват, че най-гениалните работи най-често са съвсем обикновени и мънички неща, но ти се пъхват право в сърцето и душата.

Винаги съм харесвала как с Катка никога не си следим last-fm-тата и като цяло пак слушаме еднаква музика с малко разминавки, които бързо наваксваме. Marina and the Diamonds бе нещо, което мярках няколко пъти в препоръчините ми изпълнители и по една или друга причина бяха едни от тези, които не проверих. Кат се погрижи за моето просветление обаче и тая мацка ми взе ума и... абе всичко ми взе. Чуйте, моля!

В общи линии лятото (или поне началото му) ще тече под вълната - Марина, малинени диаманти и много фотография. И от сега си знам, че ще бъде страхотно, макар да не съм наясно какво точно ще правя през него.

Have a nice life!