Толкова е трудно да ти отнемат нещо, с което си свикнал. Особено, ако никога не си го имал, а просто си се мотал около него и си се радвал на усмивката му.
photo by meОтново в София. Времето продължава да си върви. А аз се чувствам затворена във ужасен романтичен филм, в който всичко е надолу с главата. Може ли следващите две седмици да изтекат по - бързо, моля?
Добре, че няма да си седя целия ден вкъщи, сигурно щях да се побъркам. Между другото пиша тоя пост, само заради Злати, защото ме помоли. Ама аз... Зу, не знам какво толкова да кажа. Не е като да нямам какво да говоря, но просто са старите тривиални неща за мен, за несподелените ми влюбвания и за срещата с класа утре, която някак хич не чакам с нетърпение. За това, че съм несериозна, че не ми се учи, че не ми се работи, общо взето нищо не ми се прави. Искам още една седмица от сериозното спане или шляене в Монтана. Без нищо повече за вършене. Без да се тревожа за есета, за изпити, за усмивки и неразбираеми погледи. Защото докато бях там не се тревожех. Имаше само "днес и сега". Сега има само "вчера бях..." и "утре имам изпит". Ужасно е. Но както всички познаващи ме и ти знаеш, че ще си оправя нещата с малко стискане на зъби и много мрънкане докато мине всичко.
И ти ми липсваш. Да можехме всички да живеем малко по - близо един до друг. Да можех да виждам очите ти по - често. Но не мога.
Липсва... липсва ми мечтата за караваната, за пътуването. В момента не изглежда никак близка или реална. В момента нищо не изглежда близко или реално. Всичко е захвърлено толкова далеч... в други градове, далечни от моя.
Искам да минава следващия един час и да видя Добри. Той ще внесе поне усмивка в ден като днешния. Нищо, че имам чувството, че не ме разбира и че не говорим на един език. Но и един разговор за всичко друго, освен за мен или за него ще ми издуха мислите от главата за малко.
Написах си глупавото резюме. Есето ще го оставя за вторник. Довечера, ако съм на кеф ще си напиша и реферата за медиите в Америка, за да мога да го принтирам утре и да го предам. Всъщност... със сигурност ще трябва да го напиша, за да го предам утре. А в петък... в петък не знам какво ще правя. Нито в събота, нито в неделя.
Искам само дните да минават. А ако може аз да ги проспивам. Като спиш не мислиш, не те боли, не се и смееш... спокойно е.
Как ми трябва да е тихо.
Добре, че няма да си седя целия ден вкъщи, сигурно щях да се побъркам. Между другото пиша тоя пост, само заради Злати, защото ме помоли. Ама аз... Зу, не знам какво толкова да кажа. Не е като да нямам какво да говоря, но просто са старите тривиални неща за мен, за несподелените ми влюбвания и за срещата с класа утре, която някак хич не чакам с нетърпение. За това, че съм несериозна, че не ми се учи, че не ми се работи, общо взето нищо не ми се прави. Искам още една седмица от сериозното спане или шляене в Монтана. Без нищо повече за вършене. Без да се тревожа за есета, за изпити, за усмивки и неразбираеми погледи. Защото докато бях там не се тревожех. Имаше само "днес и сега". Сега има само "вчера бях..." и "утре имам изпит". Ужасно е. Но както всички познаващи ме и ти знаеш, че ще си оправя нещата с малко стискане на зъби и много мрънкане докато мине всичко.
И ти ми липсваш. Да можехме всички да живеем малко по - близо един до друг. Да можех да виждам очите ти по - често. Но не мога.
Липсва... липсва ми мечтата за караваната, за пътуването. В момента не изглежда никак близка или реална. В момента нищо не изглежда близко или реално. Всичко е захвърлено толкова далеч... в други градове, далечни от моя.
Искам да минава следващия един час и да видя Добри. Той ще внесе поне усмивка в ден като днешния. Нищо, че имам чувството, че не ме разбира и че не говорим на един език. Но и един разговор за всичко друго, освен за мен или за него ще ми издуха мислите от главата за малко.
Написах си глупавото резюме. Есето ще го оставя за вторник. Довечера, ако съм на кеф ще си напиша и реферата за медиите в Америка, за да мога да го принтирам утре и да го предам. Всъщност... със сигурност ще трябва да го напиша, за да го предам утре. А в петък... в петък не знам какво ще правя. Нито в събота, нито в неделя.
Искам само дните да минават. А ако може аз да ги проспивам. Като спиш не мислиш, не те боли, не се и смееш... спокойно е.
Как ми трябва да е тихо.
1 comment:
Хрис, мечтата е все още там. И освен ако не я изпълним, винаги ще си е там.
Ако знаеш само колко съм горда с теб. Случват ти се едни такива хубави неща, и всички тея успехи със снимките.. А при мен е скучно и сиво.
Абе, обичам те, да знаеш.
Post a Comment