225. Изключеният skype и тишината

Тихо е...

На Мо.
За тишината, от която не бива да се страхуваш.

photo by me

Мен... не ме е страх от... тишината.

Поне не винаги. Поне не често.
Харесва ми.
Особено понякога. Особено в последо време.
Някак... спокойна е. Някак... приятна.

Желана. Моя.

Без тропот на бързащи крака, без пляскане на длани и щракане на пръсти.
Без истеричен смях, без сълзи, без хлипове и късащи се струни.
И хем е празна, защото нищичко не чувам.
Хем е пълна, защото е такава, каквато я поискам.
Защото в нея... само в нея... имам всичко.
Всякакви емоции и чувства.
В нея има студ и мрак, а също и топлина, и светлина.
Тя може да е тъжна, а може и весела да бъде.
Тя може да е гърло уморено от сълзи, което вече няма сили, за да плаче.
Но може да е усмивка, която толко се е смяла, че не би могла да издаде ни звук повече.

А за мен сега е... сякаш спя в нечии ръце.

Желана. Моя.

За малко съм заключена в нея. Или тя в мене.
За мъничко ме люлее в прегръдката си.
Или аз, нея в моите ръце приспивам.
Само сега, само за днес... и... може би за утре.

Мен... не ме страх от... тишината.
Защото в нея... само в нея... имам всичко.