Едно време имах любовна афера с писането. Сега съм скучно омъжена за работата си.
Трябва ми добър бракоразводен адвокат. И после ще се храня с букви - да знаете
само какви топли супи с босилек и разкази забърквам. Облизвам си пръстите и си
досипвам! Накрая обирам дъното с големи къшеи хрупкава поезия.
Ей така ми се живее... отново. Не съм си
представяла живота затворена зад бюро шест дена в седмицата. Така де, той общо
взето живота ти се обославя от съществуването зад бюрото, а през останалото
време – как да стигнеш до бюрото. Приятелите отдавна са спряли да ти звънят и
да те търсят да излезеш с тях, да се забавляваш или ако ще нищо да не правиш,
ама да си с тях и да знаеш, че имаш възможността да направиш всичко. Някаква дълбока
социална кома. Изкуствена при това. Да ме е блъснал автобус и да ме е докарал
това състояние – да не ме е яд. Ама аз сама се хвърлих под гумите. И няма вече
нито писане, нито приятели. Фотографските трепети и те някъде отлетяха... ама
не, знам ги къде са. Под бюрото. Всичко се върти около туй бюро, ще взема да го
запаля накрая и да се свърши.
Накрая на деня се чувствам емоционално изнасилена
и ужасно непродуктивна. Някъде в 17:00 часа още започвам да чувствам нуждата от
смазване на мисловната кутия, че чувам пантичките как започват да скърцат. А ме
усеняват някакви вдъхновения почти ежедневно, ама като нямам сили да и време да
ги осъществя просто ги пускам да отхвърчат с вятъра.
Защото бюрото е по-важно.
Време е за една-две революции...
