Беше твърде рано сутринта, когато се качи в купето, за да може да огледа шестимата си непознати спътници, чиито съзнания бяха също толкова заспали, колкото и нейното. И сега, няколко часа по – късно, когато всички все още спяха Крис беше твърде заета да ги оглежда и да се усмихва на всяка малка забавна подробност, която откриеше у тях. Така например господинът, който седеше срещу нея бе със смешни раирани чорапи, които се подаваха под края на кафявия му панталон, а слънчевите му очила се бяха изкривили на носа му по някакъв странен начин. Жената до него в тъмното сутринта явно бе прекалила с ружа по бузите си, защото на светло напомняше мъничко на клоун. В края на купето пък седеше единствения пътник, към който Крис вече питаеше огромни симпатии. Една възрастна жена, която бе оглеждала плахо купето със сините си воднисти очи и сега също тихичко подхръкваше на мястото си. Размърда се неспокойно в съня си и пак се отпусна в предишната си поза. Крис поклати глава сама на себе си, усмихна се и загледа отново редовете на книгата, която четеше откакто се бе събудила. Няколко страници по – късно, действието настина я бе завладяло, тракнето на влака бе заглушено от слушалките в ушите й, които майка и наричаше пищялници и единственото, което я накара да вдигне поглед от печатните букви беше това, че усети студено подухване. Огледа се, сякаш, за да е увери, че прозорецът на купето, наистина бе затворен, но тогава забеляза че вратата бе открехната и това обясни внезапния ветрец, който донесе със себе си хиляди прашинки, танцуващи под лъчите проникващи в купето. Очите й проследиха тия бурни завъртания и танци, устните и се протегнаха в една непринудена усмивка и тя продължи да ги наблюдава. И над тоя прашен валс срещна воднистия син поглед на жената отсреща. Изглеждаше достатъчно ведра, което даде на Крис да разбере, че се бе събудила преди поне пет минути, когато е усетила същия хладен повей. И двете бяха наблюдавали отблясъците под лъчите, без да забележат другата и сякаш чак сега осъзнаха, че в малката метална кутийка, в която бяха настанени всъщност имаше и други хора. Усмихнаха си се една на друга, някак плахо може би и извърнаха погледите си в различни посоки, но продължиха да следят следващия танц, който наподобяваше почти танго. Вълшебство. Тая дума се завъртя в ума на Крис, още от първия момент, в който видя танците по простата причина, че повечето подобни сцени във филмите, които обичаше бяха наистина свързани с някаква магия или поне истинско вълнение.. любов. И някак се връзваше с мелодията, която звучеше от слушалките й, а именно оня тих валс на Амели Пулен. Само дето в реалния свят такива вълшебства не се случваха и бе крайно наивно да си помисли, че има нещо по – специално в тия прашинки, точно днес, точно в нейното купе.
За се потвърди тая мисъл съвсем скоро вятърът изчезна, с него и танцът и момичето побърза да се върне към предишното си занимание, а именно книгата, когато малките рояци птици лятящи ниско над полята привлякоха погледа и навън. Стори и се доста странно да се издигат и да се спускат, толкова рязко, на токава близост със земята, но истината е, че Крис не търсеше никакво обяснение за събитието. Стана интересно именно това, че роякът сякаш също танцуваше. Или и идваха в повече книгите на Стивън Кинг и въображението му или днес всичко наистина просто си танцуваше, следвайки свой собствен ритъм. По пътят нататък обаче повече танци не се срещнаха, но и тия и бяха достатъчни да я карат да се усмихва до края на деня, но и да се цупи донякъде на детските си мисли за вълшебства. През следващия час
останалите от пътниците се бяха събудили и се поведе някакъв приятен разговор, който тя подслуша, но в който не пожела да участва, главно защото и беше по – интересно да слуша и анализира. Само час по – късно контрольорът обяви, че наближават нейната гара. Господинът с раираните чорапи и слънчевите очила, които сега си бяха на мястото, както и дамата, която бе прекалила с ружът, се поразмърдаха и приготвиха багажа си, което Крис разтълкува съвсем правилно – те също щяха да слязат тук. Тракнето на влака се разреди, защото солидната желязна машина започна да забавя ход, гарата се появи сред сградите, които подминаваха, тесният коридор извън купето се изпълни с други слизащи хора. Крис почака двамата пътници от нейното купе да се промушат навън и чак след това се реши да се гмурне в същата тая тъпканица. Какво бързане, за да слезеш от влака, все едно нямаше достатъчно време и щеше да тръгне и да те закара до следващата гара. Стори и се смешно и побутвана от някакъв шишко с голям куфър зад нея най – накрая се изтърси по стълбичките и се озова на напълно непознато и ново място, на което обаче я приветства познато от снимките лице. И тогава през ума и мина, оная последна реплика, която бе прочела в книгата си. Оная последна реплика, с която Стивън Кинг, който слагаше сред любимите си писатели, бе успял да я грабне отново. „Умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето”. И по тая причина нейното сърце си знаеше, че трябваше да направи нещо повече от това да му се усмихва. Нещо повече и от това да го прегърне. Само умът и я спираше.
Ех, Адам.
Както и онова реално виждане върху нещата с прашинките и тук трябва да споменем, че такива неща, като любов, която преминава през всички изпитания и накрая щастливо озарява живота ти до самия му край според Крис не същетвуваха. Не и след като съдбата и катастрофира в тази на Адам и не ги оплете до толкова, че се получи един голям.. ами миш маш. Нищо в цялото им познанство не течеше както трябва като се започне от запознаването, минеше се през приятелската фаза, през голямата депресия и краткотрайна връзка по между им. А и накрая още една голям депресия. Уви. Просто не мина гладко, а и за вбъдеще щеше да продължава по същия трънлив път и това бе ясно още щом човек ги видеше по улицата. И все пак, за да разкажа каквото и да е конкретно трябва да започна от някъде, а в подобни истории най – добре се започва от самото начало. И тъй като история имаме, а тя има начало май е най – добре просто да започна от него, колкото и дълго и досадно да е то. А истината е, че ако продължа да го протакам ще го направя още по – дълго и досадно, тъй че май наистина е най – добре просто да започвам.
Запознаха се по оня обичаен за днешно време начин на запознанство, който родителите ни, или поне техните, не опознаха и по тая причина не одобряваха - интеренетът. От достатъчно дълго време Крис се занимаваше с малък виртуален журнал и в мига, в който Адам се появи като редовен читател тя бе почти сигурна, че ще се запознае с него рано или късно. И като един достатъчно нетърпелив човек сметна, че най – добре трябва да е рано, затова
първа му писа. Получи си отговора почти моментално и докато и двамата се усетят започнаха да прекарват дните си в това да си разпращат дълги писма с въпроси и отговори. Нито на него, нито на нея тоя начин на комуникация правеше някакво впечатление – бяха отраснали с него и го правеха постоянно. Ще прескоча една част от това им запознанство, поне няма да го разказвам в изключително подробна версия, защото месеците минаваха, двамата пишеха ли пишеха и изведнъж се оказа, че се познават от почти година, а все още не се бяха виждали. Ще го прескоча, но не изцяло. Като на първо място ще поставя въпроса, който тя си задаваше със седмици. Как можеше да се влюби толкова силно, в човек, който никога не е виждала и с който най.. живият и контакт е това да чуе гласа му по телефона? Отговора е.. ами просто може, макар че се появява следващия въпрос, който е по – сложен и на който отговор нямам. В човека или в идиличната престава за него се влюби, моя малка Крис? Истината е, че при нея отговор имаше, но го откри доста по – късно, а именно в деня, в който го видя за първи път. Защото истината е, че в днешно време, и Бога ми знам, че звуча зле, но да, в днешно време прекалено много контакти и връзки се започват по тоя начин и докато не видиш човек очи в очи, докато не срещенеш човека от другата страна на блещукащия екран ти имаш само една представа за него. Идилична или не, просто представа, която изключително рядко е наистина близка до реалността. Оказа се, че се бе влюбила в човека. А може би в представата, но Адам, той тотално пасваше на това, което тя бе изградила в ума си за него. Чист късмет
или просто го бе преценила правилно. И всичко би било чудесно, защото в момента все още звучи така. Но живота не става така. Никога не е лесно, обърква се оплита се, смесва с друго и се оплита още повече. И няма нищо лошо да те е страх, стига да не позволиш на тоя страх да те превърне, в някой, който не искаш да си. Както казах всички би било чудесно, но до сега сте прочели само частта с любов и чувства от нейната страна, но не и от неговата. Идеята е там, че не мога да Ви разкажа за неговите чувства или представи, защото както за Крис, така и за мен, Адам си остана една пълна енигма. Той така рядко отговаряше на лични въпроси, а когато го правеше така оплиташе отговорите, че нашето момиче изключително рядко разбираше за какво става дума. Не можеше да разбере какво чувства той, какво иска, а понякога се чудеше дали той самият разбира.
Потаен. Тая дума го описваше напълно, не защото напълно съзнателно се криеше, той просто си беше такъв. Предпочташе да слуша, а не да говори. Предпочиташе да слуша нея. И да бъде влюбен по същия тоя начин, по който тя беше влюбена в него. Само че не в нея. Не. В едно съвсем различно момиче и не чак толкова.
А знаете ли, пиша това и гледам филм, доста добър при това. И там една от героините Филис, казва на внука си „Прекарах живота си, мъчейки се да го направя интересен, а не се получи. И скоро ще умра, а ти ще живееш. Тъй че престани да се оплакваш.” Нещо такова трябваше някой да каже и на Крис, след като тя прекара почти месец в плач, заради тоя кръг, в който се въртеше живота и любовта й, само че и едно малко падение щом си твое си е голямо падение. И една такава болка, която за големите хора изглеждаше детинска любовна треска за нея си беше голяма работа. А на всички ония, които сега ще се нацупят и ще кажат „Не, не е било голяма работа”, само мога да кажа да си спомнят хлапашките си влюбвания и раздели, за да разберат че работата си беше не просто голяма, а направо огромна. Май много започнах да се разтягам по редовете. Както и да е. Идеята е, че имате основната представа за ситуацията преди те да се видят въобще. Тук е момента да кажа, че до заветната им първа среща се случиха още ред неща като това, че любовта му беше пречупена, Крис уж вече не беше влюбена и двамата просто бяха приятели, както в началото. И причината да се видят бе просто.. че двама добри приятели, преживели разните му там десетки емоции още преди да се запознаят официално искат да се видят. Но дали щеше да е само приятелска среща или сърцето щеше да си каже своето.. е все пак нещо трябва да Ви накара да прочетете и следващата част.
