237. bird

Ами.. пооправях, подреждах, номерирах и лепих етикети. Стегнах го. Блога. И понеже на 13 юли му беше рождения ден, а аз не писах... и понеже до сега все още не съм писала, а ми се искаше тия дни, ама все не намирах време... реших да му направя едно закъсняло парти за рождения ден.
Та докато го стягах установих, че имам три поста със заглавие "sometimes" и два с "fear", и още няколко такива... дали не се повтарям, а? Алиии... и каква музика съм слушала, ау. Нали преди под поста слагах песента, която слушам... странна музика! Ау!
Тъй и тъй..
Да си почваме партито..

17 юли:
Все още те обичам...
И ми липсваш...

drawing by hugglemistress

21 юли:

„На Свет... Може да не си идеален, може да не правиш нещата перфектно, може да допускаш грешки... Но аз искренно ти се възхищавам... На идеите, на чувствата на обичта...

Ти си перфектен и специален... поне в моите очи”.

26 юли:
Понякога забравям да си спомням колко прекрасен може да бъде животът...

Така че се опитвам да не забравям вече...

(освен това на тоя ден открихме общия блог с Мъро.. който пак тъне в прах, ама.. << за бой сме!)

2 август:

Да ме беше спънал всеки друг.. да ми се беще подиграл непознат, да ме беше обидил враг. Нямаше да се обидя.. те не ме познават. Но ти, ти който твърдиш, че ме обичаш и че никога няма да разбиеш сърцето ми.. да го направиш ти! Изненадана съм.. огорчена, обидена.. Знаеше, че това ще ме нарани и все пак го направи.. Поздравления. Вече нищо няма да е същото.. просто ще имаме едно наум.

3 август:
И знаеш ли... МАЙНАТА ти. Не мен ми омръзна да съм недостатъчна.

13 август:

Нищо не може да те накара да мислиш така истински и трезво за живота, както мисълта за смъртта..

18 август:
- Не можеш да имаш и искаш всичко за себе си. Разбираш ли какво ти говоря? Трябва да обичаш онова, което имаш, докато го имаш.

- Но аз не съм готова да го загубя..

27 август:
Началото на Ейприл Морн.. абе поредното нещо дето остана недовършено, гррр. :)

28 август:

Това е моя живот..
Ако ме гледаш под лупа, ако ме изучаваш, ако се взираш във всяко събитие в живота ми.. О, ще намериш само хаос, пръснати мисли, объркани думи..
Но общия план.. него си го бива..
И всичко е просто.. наред..

16 септември:
Програмата за седмицата: Усмихни се!

30 ноември:
А после изисква от мен да съм мила и добричка и да не лудея.
Как не.
Нейните гени са виновни.
I love you, mom.

22 декември:

Но не мога повече да стоя в Ниделандия и да се правя, че света не изисква каквото и да е от мен. Съжалявам, Питър. Вкопчила съм се в детето в себе си, но това не може да продължи много. Не повече. Разбрах, всъщност винаги съм го знаела, спомних си, че колкото повече обичаш нещо и го пазиш за себе си, толкова по - голяма е вероятността да го смачкаш в собствените си обятия. Не искам да убия детето в себе си, Питър. Само ще продължа да... пораствам. Това не е лошо, аз мога да бъда весела и щастлива дори като не съм хлапетия.

5 януари:
Имам нужда от цел.
Имам нужда от преследване.
Имам нужда от чувства, защото съм забравила как става.
Имам нужда от целувка.
И от чаша чай.
И приятел.

23 януари:
- А Вие дали сте щастлив? - попита тя.
- Дали съм какво? - извика той.

10 февруари:
Dear heart,
I met a boy today,
prepare to be shatter...

23 февруари:

Your mom is Oprah...and your dad is...well...a Big Mac.
I'm guessing she did some naughty things with that big mac and... well... you popped out.
Hmm... I wonder if you taste delicious.... ;)

14 март:
Влюбих се.
И светът е едно по - красиво място.
И се вдъхнових.
И се усмихвам.

15 март:
събота е

23 март:
Правили сме опит да съживим общия блог. И се получи, ама за малко..

24 март:

Слаби са ми ангелите. И той го знае. А аз съм глупачка, ако ме поставите до него. Той е прекалено интересен, прекалено скрит, прекалено умен... прекален тип. С красива детска усмивка.
(ахх Вальо)

5 април:

"You build up all these defenses, you build up a whole suit of armor, so that nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life..."

13 април:
Само този път.. нека бъда аз.

18 април:
Нарисувай ме...
Зарови ме сред листите на похабения си скицник.
Там ме зарови.
И забрави за мене.
И моля те, после... после ми прости.

30 април:
Реалността и любовта са почти несъвместими за мене.

13 май:
Мен... не ме страх от... тишината.
Защото в нея... само в нея... имам всичко.

1 юни:

Благодаря..

..че отново ме накара да повярвам в усмивките от малките неща и жестове..

..Деси.

7 юни:
А пак ще си легна сама.

9 юни:

- Добре ли сте?
- Приличам ли на някой, който би се чувствал зле?
- Ами... разхождате се сама... в дъжда... без чадър, без връхна дреха и обувки. Вир вода сте!
- И това е признак на лошо настроение?
- Ами не... не... Вие просто...
- Изглеждам мокра и отчаяна?
- Сега като се замисля по - скоро изглеждате...
- Леко побъркана и щастлива?
- Да, да... може би.

17 юни:

Сега знам, че съм от семейство на много странни птици. Много - качествено, но и количествено. Имам си музиканти, литератури, танцьори, чужденци, вечно пътуващи и бягащи, откровено объркани, откровено побъркани, фотографи и готвачи с въображение.


Честит рожден ден на патерички. Бил си малко по - ядосан, по - тъжен, отчаян и още повече щастлив... и си се радвам много на малките неща.
Пожелавам ти да бъдеш по - редовен.. нищо, че си на колене и си се загубил в непознатото.. Всичко ще се нареди. Няма къде да иде.

До утре.

183. От Ейприл Морн.. (3)

От Ейприл Морн.. (1)
От Ейприл Морн.. (2)

photo by: sabotazystka

Беше твърде рано сутринта, когато се качи в купето, за да може да огледа шестимата си непознати спътници, чиито съзнания бяха също толкова заспали, колкото и нейното. И сега, няколко часа по – късно, когато всички все още спяха Крис беше твърде заета да ги оглежда и да се усмихва на всяка малка забавна подробност, която откриеше у тях. Така например господинът, който седеше срещу нея бе със смешни раирани чорапи, които се подаваха под края на кафявия му панталон, а слънчевите му очила се бяха изкривили на носа му по някакъв странен начин. Жената до него в тъмното сутринта явно бе прекалила с ружа по бузите си, защото на светло напомняше мъничко на клоун. В края на купето пък седеше единствения пътник, към който Крис вече питаеше огромни симпатии. Една възрастна жена, която бе оглеждала плахо купето със сините си воднисти очи и сега също тихичко подхръкваше на мястото си. Размърда се неспокойно в съня си и пак се отпусна в предишната си поза. Крис поклати глава сама на себе си, усмихна се и загледа отново редовете на книгата, която четеше откакто се бе събудила. Няколко страници по – късно, действието настина я бе завладяло, тракнето на влака бе заглушено от слушалките в ушите й, които майка и наричаше пищялници и единственото, което я накара да вдигне поглед от печатните букви беше това, че усети студено подухване. Огледа се, сякаш, за да е увери, че прозорецът на купето, наистина бе затворен, но тогава забеляза че вратата бе открехната и това обясни внезапния ветрец, който донесе със себе си хиляди прашинки, танцуващи под лъчите проникващи в купето. Очите й проследиха тия бурни завъртания и танци, устните и се протегнаха в една непринудена усмивка и тя продължи да ги наблюдава. И над тоя прашен валс срещна воднистия син поглед на жената отсреща. Изглеждаше достатъчно ведра, което даде на Крис да разбере, че се бе събудила преди поне пет минути, когато е усетила същия хладен повей. И двете бяха наблюдавали отблясъците под лъчите, без да забележат другата и сякаш чак сега осъзнаха, че в малката метална кутийка, в която бяха настанени всъщност имаше и други хора. Усмихнаха си се една на друга, някак плахо може би и извърнаха погледите си в различни посоки, но продължиха да следят следващия танц, който наподобяваше почти танго. Вълшебство. Тая дума се завъртя в ума на Крис, още от първия момент, в който видя танците по простата причина, че повечето подобни сцени във филмите, които обичаше бяха наистина свързани с някаква магия или поне истинско вълнение.. любов. И някак се връзваше с мелодията, която звучеше от слушалките й, а именно оня тих валс на Амели Пулен. Само дето в реалния свят такива вълшебства не се случваха и бе крайно наивно да си помисли, че има нещо по – специално в тия прашинки, точно днес, точно в нейното купе. За се потвърди тая мисъл съвсем скоро вятърът изчезна, с него и танцът и момичето побърза да се върне към предишното си занимание, а именно книгата, когато малките рояци птици лятящи ниско над полята привлякоха погледа и навън. Стори и се доста странно да се издигат и да се спускат, толкова рязко, на токава близост със земята, но истината е, че Крис не търсеше никакво обяснение за събитието. Стана интересно именно това, че роякът сякаш също танцуваше. Или и идваха в повече книгите на Стивън Кинг и въображението му или днес всичко наистина просто си танцуваше, следвайки свой собствен ритъм. По пътят нататък обаче повече танци не се срещнаха, но и тия и бяха достатъчни да я карат да се усмихва до края на деня, но и да се цупи донякъде на детските си мисли за вълшебства. През следващия час останалите от пътниците се бяха събудили и се поведе някакъв приятен разговор, който тя подслуша, но в който не пожела да участва, главно защото и беше по – интересно да слуша и анализира. Само час по – късно контрольорът обяви, че наближават нейната гара. Господинът с раираните чорапи и слънчевите очила, които сега си бяха на мястото, както и дамата, която бе прекалила с ружът, се поразмърдаха и приготвиха багажа си, което Крис разтълкува съвсем правилно – те също щяха да слязат тук. Тракнето на влака се разреди, защото солидната желязна машина започна да забавя ход, гарата се появи сред сградите, които подминаваха, тесният коридор извън купето се изпълни с други слизащи хора. Крис почака двамата пътници от нейното купе да се промушат навън и чак след това се реши да се гмурне в същата тая тъпканица. Какво бързане, за да слезеш от влака, все едно нямаше достатъчно време и щеше да тръгне и да те закара до следващата гара. Стори и се смешно и побутвана от някакъв шишко с голям куфър зад нея най – накрая се изтърси по стълбичките и се озова на напълно непознато и ново място, на което обаче я приветства познато от снимките лице. И тогава през ума и мина, оная последна реплика, която бе прочела в книгата си. Оная последна реплика, с която Стивън Кинг, който слагаше сред любимите си писатели, бе успял да я грабне отново. „Умът пресмята, духът копнее, а сърцето си знае своето”. И по тая причина нейното сърце си знаеше, че трябваше да направи нещо повече от това да му се усмихва. Нещо повече и от това да го прегърне. Само умът и я спираше.
Ех, Адам.
Както и онова реално виждане върху нещата с прашинките и тук трябва да споменем, че такива неща, като любов, която преминава през всички изпитания и накрая щастливо озарява живота ти до самия му край според Крис не същетвуваха. Не и след като съдбата и катастрофира в тази на Адам и не ги оплете до толкова, че се получи един голям.. ами миш маш. Нищо в цялото им познанство не течеше както трябва като се започне от запознаването, минеше се през приятелската фаза, през голямата депресия и краткотрайна връзка по между им. А и накрая още една голям депресия. Уви. Просто не мина гладко, а и за вбъдеще щеше да продължава по същия трънлив път и това бе ясно още щом човек ги видеше по улицата. И все пак, за да разкажа каквото и да е конкретно трябва да започна от някъде, а в подобни истории най – добре се започва от самото начало. И тъй като история имаме, а тя има начало май е най – добре просто да започна от него, колкото и дълго и досадно да е то. А истината е, че ако продължа да го протакам ще го направя още по – дълго и досадно, тъй че май наистина е най – добре просто да започвам.
Запознаха се по оня обичаен за днешно време начин на запознанство, който родителите ни, или поне техните, не опознаха и по тая причина не одобряваха - интеренетът. От достатъчно дълго време Крис се занимаваше с малък виртуален журнал и в мига, в който Адам се появи като редовен читател тя бе почти сигурна, че ще се запознае с него рано или късно. И като един достатъчно нетърпелив човек сметна, че най – добре трябва да е рано, затова първа му писа. Получи си отговора почти моментално и докато и двамата се усетят започнаха да прекарват дните си в това да си разпращат дълги писма с въпроси и отговори. Нито на него, нито на нея тоя начин на комуникация правеше някакво впечатление – бяха отраснали с него и го правеха постоянно. Ще прескоча една част от това им запознанство, поне няма да го разказвам в изключително подробна версия, защото месеците минаваха, двамата пишеха ли пишеха и изведнъж се оказа, че се познават от почти година, а все още не се бяха виждали. Ще го прескоча, но не изцяло. Като на първо място ще поставя въпроса, който тя си задаваше със седмици. Как можеше да се влюби толкова силно, в човек, който никога не е виждала и с който най.. живият и контакт е това да чуе гласа му по телефона? Отговора е.. ами просто може, макар че се появява следващия въпрос, който е по – сложен и на който отговор нямам. В човека или в идиличната престава за него се влюби, моя малка Крис? Истината е, че при нея отговор имаше, но го откри доста по – късно, а именно в деня, в който го видя за първи път. Защото истината е, че в днешно време, и Бога ми знам, че звуча зле, но да, в днешно време прекалено много контакти и връзки се започват по тоя начин и докато не видиш човек очи в очи, докато не срещенеш човека от другата страна на блещукащия екран ти имаш само една представа за него. Идилична или не, просто представа, която изключително рядко е наистина близка до реалността. Оказа се, че се бе влюбила в човека. А може би в представата, но Адам, той тотално пасваше на това, което тя бе изградила в ума си за него. Чист късмет или просто го бе преценила правилно. И всичко би било чудесно, защото в момента все още звучи така. Но живота не става така. Никога не е лесно, обърква се оплита се, смесва с друго и се оплита още повече. И няма нищо лошо да те е страх, стига да не позволиш на тоя страх да те превърне, в някой, който не искаш да си. Както казах всички би било чудесно, но до сега сте прочели само частта с любов и чувства от нейната страна, но не и от неговата. Идеята е там, че не мога да Ви разкажа за неговите чувства или представи, защото както за Крис, така и за мен, Адам си остана една пълна енигма. Той така рядко отговаряше на лични въпроси, а когато го правеше така оплиташе отговорите, че нашето момиче изключително рядко разбираше за какво става дума. Не можеше да разбере какво чувства той, какво иска, а понякога се чудеше дали той самият разбира. Потаен. Тая дума го описваше напълно, не защото напълно съзнателно се криеше, той просто си беше такъв. Предпочташе да слуша, а не да говори. Предпочиташе да слуша нея. И да бъде влюбен по същия тоя начин, по който тя беше влюбена в него. Само че не в нея. Не. В едно съвсем различно момиче и не чак толкова.
А знаете ли, пиша това и гледам филм, доста добър при това. И там една от героините Филис, казва на внука си „Прекарах живота си, мъчейки се да го направя интересен, а не се получи. И скоро ще умра, а ти ще живееш. Тъй че престани да се оплакваш.” Нещо такова трябваше някой да каже и на Крис, след като тя прекара почти месец в плач, заради тоя кръг, в който се въртеше живота и любовта й, само че и едно малко падение щом си твое си е голямо падение. И една такава болка, която за големите хора изглеждаше детинска любовна треска за нея си беше голяма работа. А на всички ония, които сега ще се нацупят и ще кажат „Не, не е било голяма работа”, само мога да кажа да си спомнят хлапашките си влюбвания и раздели, за да разберат че работата си беше не просто голяма, а направо огромна. Май много започнах да се разтягам по редовете. Както и да е. Идеята е, че имате основната представа за ситуацията преди те да се видят въобще. Тук е момента да кажа, че до заветната им първа среща се случиха още ред неща като това, че любовта му беше пречупена, Крис уж вече не беше влюбена и двамата просто бяха приятели, както в началото. И причината да се видят бе просто.. че двама добри приятели, преживели разните му там десетки емоции още преди да се запознаят официално искат да се видят. Но дали щеше да е само приятелска среща или сърцето щеше да си каже своето.. е все пак нещо трябва да Ви накара да прочетете и следващата част.

180. От Ейприл Морн.. (2)

Oт Ейприл Морн.. (1)

photo by: photos-by-fee

„Здравейте. Казвам се Крис и днес навършвам 17 години. Ако следващите 17 изтекат със същата скорост, с която излетяха тези, то след пет минути ще съм на 34 години. След още десет минути и при доброто желание на съдбата да ме остави жива ще съм на 68. Но от където и да го погледнете след по - малко от половин час ще съм мъртва.
Животът е твърде кратък...”

Мразеше рождените дни. Или поне своите собствени. Те винаги протичаха по един и същи начин – сама, вкъщи, с редовните скучни поздрави от роднини и още няколко, малко по – забавни и интересни от ония личности в живота й, които и се водеха приятели. И като цяло до сега всички тези 17 дни, през тези 17 години биха могли да бъдат описани с една единствена дума – забравени. Забравени и ако не бяха няколкото снимки, които запечатваха събитието щяха да са дни, които никога не са съществували. Като се замислеше, дори и се искаше никога да не са съществували. Та какво отбелязваше с тия рождени дни освен поредната си безмислена и скучна година, преживяна на тая планета, захвърлена Господ знае къде из цялата Вселена на безвремие и нищета. И наистина, за кaкво и беше въобще да празнува, че пораства с още една година, през която не се с лучило нищо.. през която не правеше история. Да, беше малка, повечето хора не са правели големи истории докато са били малки, но какво – трябваше да си повтаря „Живота ми тепърва започва, имам време” всеки път докато стане на колко? На 20? На 25? На 30? Тя толкова отчаяно искаше да и се случи нещо, да има история, да бъде завъртяна от Великия Живот. Ах, колко отчаяно искаше да расте бързо, да тича към мечтите си, да се срива и много да плаче, да я заливат вълни от емоции и приключения. Ах, колко отчаяно искаше да има какво да разкаже за себе си, нещо интересно, нещо важно, нещо.. специално. Аx..
Но дните минаваха, седмиците се нижеха, месеците си отиваха, а годините, те отлитаха една след една – безвъзратно. Милиони пропуснати шансове, мигове. Пропуснати и забравени. Жалко нещо бяха рожденните дни – караха я да прави черни равносметки за близкото си минало, което нямаше да се върне, за да бъде поправено. И тя просто го оставяше да бъде минало, защото никой не е живял добре в настоящето, ако постоянно се е ровел в историята си. Нямаше какво да се товари със събития, за които не можеше да се направи нищо по въпроса, продължаваше напред и се надяваше, че когато дойде следващия и рожден ден ще има за какво да си спомня.

Пропилени дни.. не, никога не бе смятала, че дните, които е изживяла са пропилени. Тя научаваше много, тя преживяваше много, сблъскваше се с хора, дори катастрофираше в някои, раждаше се, умираше. Но всичко това, може би, защото си бе нейно и познато хич не и се виждаше като забележителна история за цели 17 години живот на тая планета. Цели 17.. кога бяха минали. Като шепа пясък бяха изтекли между пръстите й, години на детство, години на уроци, години на смях и на плач. Пясък.. Безгрижното детство отдавна бе изгубено..

Този рожден ден.. бе малко или много различен. Последният и детски рожден ден и тя получи купища поздравления от приятелите, които си бе създала в последната една година. Защото за разлика от предишните години, през тази тя бе успяла да опознае хората около себе си, бе успяла да ги види наистина и бе научила много за простичките човешки взаимоотношения. Така например се научи да не вярва по детински в думи като „никога” и „завинаги”, и както всичко, което знаеше за живота и това не бе научила по лесния начин. Беше разбрала, че някои усмивки са фалшиви, а и не само усмивките, хората под тях също. Беше разбрала и че други заслужават да им дадеш много без да очакваш да получиш нещо в замяна. Но също така, давайки, се бе опарила жестоко и знаеше, че някои само изглеждат като хора, за които си струва да дадеш всичко. С времето щеше да се научи и да ги различава по – бързо, но за сега към всички подхождаше с оная детска невинност и доверие. Все още, въпреки всеки един горчив опит, вярваше в хората и в това, че всеки един е специален по свой си начин. Вярваше в това, че зад хилядите маски и черупки всеки един човек е прекалено важен и истински, за да бъде пуснат да си отиде просто така. За жалост обаче човек не може да има хиляди приятели, защото не му стига времето. Жалко време, цинично време. И поради тая причина тя имаше малко приятели, но повече познати, с които да открива нови неща или прото да се забавлява. И повечето такива познати бяха на нейните години и дори по – малки. Сама успя да се изненада от това, че днешните деца, както възрастните наричаха 15 годишните, отдавна вече не са просто деца. Да, те всички имаха своя инфантилен поглед върху нещата, и да, в много отношения още не бяха дорасли точно защото нямаха достатъчно дълъг житейски път.. Не бяха възрастни разбира се.. И все пак бяха толкова всестранно развити и успяваха да споделят такива житейски философий за неща, които още не са преживели, а най – интересното беше, че в голяма част от случаите се оказваха прави. Последният и детски рожден ден? О, тя отдавна не бе просто дете..

Стоеше пред огледалото и решеше късите си рижи коси с широк дървен гребен, който бе купила съвсем наскоро от някакво крайпътно павильонче. Дървото беше потъмняло, изглеждаше старо, все едно бе стояло на щанда с години, незабелязвано от никой, но тя обичаше тия малки съкровища и им обръщаше вниманието, което другите хора не му обръщаха. Може би и затова, където и, в безкрайното интернет пространство, да правеше свой профил под интереси пишеше „Всичко онова, от което ограниченото Ви съзнание не се интересува”. Просто защото се интересуваше от всичко онова, което хората подминаваха. Остави гребена на шкафа, където разхвърляни стояха всички дрънкулки, събирани кой ли знае от къде, и се усмихна на бледото, обсипано с лунички отражение отсреща. Още се чудеше как да каже на майка си, че сама бе отрязала дългите рижави къдрици. Всъщност май нямаше смисъл да и казва, тя сама щеше да забележи коренната и леко смешна разлика. Но на Крис и харесваше и това май беше най – важното, брат й май също се израдва на промяната. Но пък той винаги се смееше на новите й прически, макар че тайно наистина ги харесваше. Така и така кичурите отрязана коса вече бяха изхвърлени и връщане назад нямаше от мига, в който отряза първите двадесет сантиметра. Отне и още пет минути да се оглежда в огледалото – пет минути през които реши, че прическата й отива, че е ужасна, че е красива, че изглежда потресаващо зле и накрая се спря на това, че е просто различна и ще и трябва време да свикне с нея. И с чувството да ги няма косите, които докосват раменете й. В интерес на истината това чувство и харесваше и вече започваше да и липса, но бързо щеше да бъде заместено от това да прокарва пръсти през късите коси.
Времето като цяло минаваше скучно, а дори не чакаше с нетърпение да удари полунощ и да започне новия ден, защото той щеше да е именно рожденият и ден, а тя презираше и почти мразеше датата, защото с нея не отбелязваше нищо специално. Имаше 364 други дни в годината, които като цяло и се струваха доста по – забавни, макар че бяха нейни не – рождени дни, а рождени дни на някои от приятелите й и на милярдите други хора живеещи по света. Защо тогава не можеше да харесва и точно тая дата. 18 август. Нямаше му нищо на деня, нито на датата, съвсем нормални, написани там някъде из календара две числа. А тя ги ненавиждаше. Може би защото си бяха нейни.. макар, че ако се замислим бяха и на още милиони други хора родени по това време. Часовника отброи още един час на циферблата си, отчитайки точно 23:00 и започна да набира новите секунди. Крис потрепери.. чувството на безсилие, което я връхлиташе в тия моменти бе способно да я подлуди и отчае. Не можеше да направи нищо дори да изпотроши всички часовници в къщата, защото щеше да постигне единствено това, че сама пред себе си нямаше да знае колко е часа, но по света имаше прекалено много други часовници, календари и отброяващи дните.. неща, които да и напомнят, че видиш ли тя пораства. Дори и да се върнеше в камената ера, където да не следи нито часовете, нито дните, слънцето пак щеше да изгрява и залязва и тя пак щеше да пораства. А в интерес на истината бе почти сигурна, че дори по онова време пещярниците някак си са отбелязвали дните. Дявол го взел тоя копнеж на хората постоянно да научават, изобретяват и отчитат нещо ново. Да, безсилие бе точната дума, която описваше чувството, което изпитваше в тоя момент, докато гледаше безмилостното отброяване на стрелката за секунди. 60.. един пълен кръг, който накара стрелката за минутите да се помести на следващата чертица. Защо, когато и трябваше времето да тече бързо, когато нямаше търпение да дочака нещо тия проклети стрели се движеха хиляди пъти по – бавно. Сякаш стрелките забавяха хода си максимално, просто защото знаеха, че вече пощурява от копнеж. Сякаш правеха всичко възможно да я измъчат, да я тормозят до толкова, че да и иде да строши проклетия часовник.. отново! А сега, когато се надяваше да са мудни, когато искаше да задържи момента максимално дълго, когато не искаше да идва утре, същото това време изтича през пясъчния часовник с невероятна скорост. Песъчинките все едно се надпреварват коя да изтича първа през отворчето... див, лудешки спринт. Спринт, който я измъчава... и кара всичко свърши толкова... толкова бързо.Циник! Това бе второто име на времето.
След още пет минути отчаяно взиране в стрелките, установи, че е по – добре да не ги гледа, защото дори така не може да направи нищо по въпроса. Нямаше да им обръща внимание, нямаш да обръща внимание на нищо от това, което щеше да се случи след час и през целия ден утре. Щеше да се преструва, че това не е нейният ден, че не празнува нищо. Щеше да се преструва, че това е един от всичките й не – рождени дни и щеше да си прекарва нормално и просто.. добре. Маските често вършеха добра работа. Повъртя се из стаята си, размени няколко думи с няколко познати с помощта на компютъра и пак се повъртя наоколо. Ето, дори те с нищо не издаваха, че след по – малко от час тя ще стане на седемнадесет. „По – малко от час!? За Бога.. Спри да обръщаш внимание..” Само дето тоя по – малко от час съвсем скоро се стопи до обикновените тридесет минути, след още малко до петнадесет и като с вълшебна пръчица се превърна в пет минути.
След малко четири.. И макар, че не се усещаше тя постоянно хвръляше по едно око на часовника. Загриза един от ноктите си и огледа стаята си още веднъж.
Три минути. Стана, завъртя часовника към стената и седна обратно пред компютъра. Но след секунда погледна пак натам и я загложди колко ли време и остава, затова скочи като опарена и го постави по стария начин.
Две минути. Повтори цялия ритуал с завъртането на часовника и с поставянето му на първоначална позиция.
Една минута. Просто излезе от стаята.
50 секунди. Влетя през вратата обратно и се настани на същия тоя стол, на който бе седяла преди малко.
40 секунди. Отново излезе.
30 секунди. Отново влезе.
20 секунди. „Държа се като луда”.
10 секунди. „Нищо няма да се случи”.
5 секунди. „Полудявам”
3 секунди. „Полудявам и този път е наистина”.
0 секунди. Нищо не се случи. Телефонът не звънна, не се появиха мигащи съобщения на екрана на монитора, никой от семейството не влезе в стаята й да я поздрави. Крис си пое дълбоко въздух и се усмихна. За миг дори и мина приятната мисъл, че света може да е забравил, че днес тя пораства. Отпусна се в стола си и щаклика с мишката. Хвърли един погледна на часовника.. Бяха минали почти 5 минути и никой не отбеляза с нищо това. Чудесно! Само дето след още 5 минути започна да я гложди друго чувство. Нима наистина всички бяха забравили, че днес тя става на седемнадесет?! Поне някой трябваше вече да се е обадил.. нали?! Един приятел?! Или майка й!? Някой.. далечен познат?! ВСЕ НЯКОЙ!? Още 5 минути си отидоха толкова бързо, колкото и преишните. Ето сега вече беше готова да полудее. И този път НАИСТИНА!
А после телефонът извъня. На малкия светещ дисплей се изписа „Татяна”. Момичето, което в последните години се бе превърнало в най – доверената й приятелка. Не се поколеба въобще дали да вдигне или не.
- ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, КРИИИС! – се чу изкрещяно от няколко гърла, а после на слушалката започна да говори само Татяна – Не можахме да реши, кой да ти честити първи и затова решихме да го направим заедно, затова се забавихме..
И поне 10 минути всички се изреждаха на телефона с пожеланията си, а когато обърна поглед върху монира светеха 13 непрочетени съобщения.. 14.. 15. 20?!.
Колкото и да не и се искаше да го признае.. денят вече бе станал специален.

178. От Ейприл Морн.. (1)

photo by: froststick

Ейприл Морн щеше да е творческия ми псевдоним, който щеше да бъде напечатан под всяко заглавие на всеки велик Велик роман, който щях да напиша през следващите 20 години. Оставете това, че звучеше красиво, но всеки, който се опиташе да влезе в подтекста му щеше да разбере, че става дума за една Априлска утрин. Хрумна ми ей тъй, един ден просто се появи, и още щом двете думи се подредха в ума ми една след друга реших, че това определено е добро име за псевдоним, което ще отива на всяко хубаво нещо, което напиша. Само едно нещо ме мъчеше.. от къде знаех, че някога някакси ще напиша нещо толкова велико, че да си заслужава да напиша измислено си име отдолу. Може би стремежите ми бяха твърде големи за възможностите ми, в тези ранни часове на осемнадесетата ми годишнина.

Та коя бях аз?

Едно средностатистическо момиче с малко повече интереси от повечето хлапета, които се срещаха по улицата по онова време. Едно средностатистическо момиче, което едва бе навършило пълнолетие и което обичаше да гледа по философски начин на живота, на всяко малко нещо, което се случва, на всеки звук, който чува. Едно средностатистическо момиче, което обичаше много да бърбори, високо да се смее и да прави грешки, които да и преподават малки, ежедневни уроци. Не бях нищо по – особено, не бях нищо по – специално, макар че много ми се искаше да съм различна. Но не да съм различна сред хората, не да съм някой, който се откроява, а да съм различна пред самата себе си. Да се променям непрекъснато, да променям кръга от хора с които излизам, да си променям прическата, ако щете. Да бъда еднаква сама пред себе си за повече от няколко месеца си бе чисто душевно самоубийство. Дори сега, когато гледам стари снимки, правени на онези лентови фотоапарати, които днес почти изцяло са заменени от дигитални такива, виждам, че на всяка една съм различна. 5 май 2005 - дълга руса коса, смешен жълт суитчер, детска усмивка. Два месеца по – късно - къса черна коса, впити дънки и нахакана усмивка. Още два месеца - червена коса и смъкнати дрешки. И от снимките виждате само физическата промяна. Онези години.. когато си на прага между детето и порастналия човек, за онези години казват, че най – бързо израстваш и най – бързо се променяш. Е, драги ми, за две години минах през толкова много промени, през толкова много лица, че понякога се чудех коя съм. И ако дори за дни, се получеше така, че нямам какво да правя, че не живея в постоянно променящо се време, нещо в мен започваше да страда и да се мъчи, и дори бавно да умира.

Та.. Коя бях аз?

Бърз поглед върху горните досадни редове – дете, което искаше да е различно, което искаше да е интересно и което искаше.. собствения му свят да се върти около него. Дете, което бе център на малката си Вселена, дете, което дори да имаше съвсем мъничко талант, не го ползваше както трябва и заради това се оплакваше, че не може нищо. Просто дете, което не разбираше.. Това бях аз. И да, може би копнежите ми наистина бяха по – големи от възможностите ми.. Защото аз исках толкова много и го исках за себе си. Една малка висша форма на егоизъм, която всички отричаха, но аз виждах. Дори съм сигурна, че сега, докато някои от приятелите ми четат това биха казали, че е гениално, но надявам се ти, който не си ми никакъв ще го оцениш подобаващо и точно – пълна боза, каквато не отричам, че е. Аз не съм писателка, не съм поетеса.. аз съм драскачка, чиято мисъл върви твърде бързо, за да се улови и моделира и да бъде превърната в наистина добро четиво. Аз съм драскачка, чиито идеи бягат през пръстите и преди да ги запише, защото идват една след друга, толкова много и толкова бързо, че дори се прескачат и избиват, за да минат по – напред. Навярно да напиша „.. от Ейприл Морн” под някое красиво, смислено име ще остане само една моя мечта, която няма да имам сили да осъществя. Само дето тогава не мислех така.. Та дявол го взел, бях на осемнадесет години, животът бе пред мен и можех да правя каквото си искам. Нали? Ако исках да напиша роман – щях да го напиша. Ако исках да напиша песен – щях да я напиша. Защото до самия момент бях успяла да направя всичко онова, което бях искала и за което бях копняла. А истината е, че някои от копнежите ми хич не са били лесно достижими, но с търпение и упорито тропане на крак все успявах. Само дето не знаех, че талантът не идва с търпеливото чакане или с нервното потропване по пода. Аз имах идеи, но не можех да ги опиша точно защото ми липсваше онази малка доза вдъхновение и талант и онази една щипка фантазия, с която сядаха да пишат Големите.. Не, не разбирах. Аз си тропах и чаках, някой къс вдъхновение или истински талант да ме ударят по тила и просто да седна и да напиша някакви си 200 странички от нещо, което да се превърне прилично изевестен и харесван бестселър. Глупаво дете, което често осъзнаваше тая истина, но не искаше да я признае пред себе си и затова все се напъваше да напише нещо. И все получаваше похвали от повлияните си приятели, които и пречеха да види цялата истина още веднъж и просто да разбере, че няма да я бъде. Инат, това беше цялата сила, която ме водеше. Глупав магарешки инат, че мога и най – вече, че ще успея да напиша пролетото нещо.

Добре, нека приемем идеята, че съм могла и все още мога да измсиля подобаваща история, но.. имах малкото чувство, че всяка една история на този свят вече е от давна изказана, написана, изпята или филмирана. Всяка една тема, всеки един философски възглед, всяка любов, всяка душевна болест.. всичко, всичко това бе изрецитирано някъде, някак си, от някой, който света ще запомни, а може би няма. Бе толкова лесно, да седна и да напиша нещо, но то щеше да бъде толкова еднакво с всичко дъвкано до сега, че можеше просто да бъде хвърлено на боклука, защото е било лесно предвидимо и познато. Да разкажа моята история? Как да разкавам история, когато нямам такава. Зад мен имаше само едни осемнадесет години, през които дори да се случили някакви неща, те не са били чак толкова запомнящи се и интересни, колкото би ми се искало да бяха. Не бях преживяла нищо кой знае какво, не бях се сблъсквала с Големите неща. Дори сега не съм.

Да разкажа една средностатисческа история, за едно обикновено момиче, на което не му се случва нищо, така ли? Да разкажа своята история, която прилича на толкова много други? Да разкажа някаква приказка, която никой не е чел, но всеки знае сам за себе си, защото е преминавал през нея? Не знам кой си ти, който ми подхвърляш тая безумна идея, която никой няма да прочете, но може и да не си чак толкова луд. Знаеш ли.. дори си мисля, че може и да се получи. Може би..

Ще да е било точно полунощ на осемнадесети срещу деветнадесети август, когато съм проплакала за първи път или поне това твърдят думите на майка ми. Отворила съм си малката бебешка уста и не съм я затворила в близката година, защото по същите тия нейни думи съм била от онези ревливи и врещящи за всичко бебета. Очарователно. Още по – очарователна е идеята, че майка ми не е успяла да реши на коя дата е правилно да бъда записана, затова просто е решила, че моя милост е родена на осемнадесети и толкова. Може би и това е причината една година да не пра да плача – не съм била съгласна. После обаче явно ми се е харесвало, защото от където и да го гледаш деветнадесети е след осемнадесети, а едно нетърпеливо дете като мен би предпочело да чака един ден по – малко, докато се добере до заветните подаръци и да изпълни къщата с разкъсана опаковачна хартия и весели писъци. Детска му работа. И така, да давам по ред. След като съм измъчила майка си с близо десет часово раждане и с една година плач след това си е било дошло времето да се успокоя и да започна да се занимавам с други полезни работи, с каквито всяко дете на годинка се е занимавало. А именно да хващам всяка вещ, до която се добера, а после да правя опит за вечеря с нея. Все неуспешни както се предполага, но няма да се изненадам, ако нашите са тичали по болници и са истерясвали като всички родители, чието прелестно детенце е глътнало монета. Не заради детенцето, а заради монетата. Пари са все пак! В следващата една година няма кой знае какво за разправяне, по простата причина, че не го помня, а много истории не са ми разказвали, дори и снимки няма от периода. Превъртаме 11 месеца напред, когато на белия свят се е появил и брат ми или русокосото изчадие, което не съм харесала от първия момент, в който съм го видяла. Все пак по същите ония думи на майка ми, погледнала съм го, казала съм, че не ми харесва и съм го наплюла. Каква сестринска обич и привързаност само! И как не, малката напаст щеше да открадне цялото внимание на родителите ми. Ей го от къде още лъвската егоистична черта си е казала думата – мама и татко са си само моите мама и татко. Точка. А може и запетая, ако така ми харесвало, но мисля, че още от тогава съм била фен на точките, защото и досега пиша с много многоточия. След знаменитото събитие, а именно раждането на брат ми превъртаме още няколко месеца напред, докато майка ми влиза в болница за известно време, което хич не е било малко и аз и брат ми биваме разделени, почти като в типична латиноамериканска сапунка. Моя милост попаднала под опеката на родителите на майка ми.. и от тук, започна още по – „интересната” част, в която съм гледана като писано яйце от баба и дядо. Сега като казах „интересна” част още повече се замислих за какво пиша въобще, след като до момента не се случва нищо кой знае какво. Предполагам обаче, че през първите четири години на почти всеки човек не се случват кой знае какви събития. И да се случват повечето остават забравени.. забравени.. Знаете ли, да превъртим лентата не просто няколко седмици и не няколко месеца напред. Да превъртим лентата 15 години напред.. Няма какво да се бавим до седемнадесетата ми годишнина. Някакви 15 години, в които се разправя как заживят само с майка си и брат си, някакви си 15 години, които се пропиват с омраза към баща ми, някакви 15 години, в които съм била само дете.