all wounds heal... all scars fade

посвещава се на Пъдж... 

we will have our Happy Ending... 

this is the hardest story that I've ever told 

no hope, or love, or glory

happy endings gone forever more 

I feel as if I'm wastin' and I'm wastin' everyday...

this is the way you left me, I'm not pretending. 

no hope, no love, no glory, no Happy Ending. 

this is the way that we love, like it's forever. 

then live the rest of our life, but not together...

a little bit of love...

the inside of a snow globe

I woke up to find a white fairytale outside and I should admit - I am quite happy, 

because I'd always liked cozy white winters with huge snow drifts

even the cat is acting surprisingly friendly today and if it was December

I would've said that it's a Christmas miracle 

I took my love down to violet hillThere we sat in snowAll that time she was silent still

So if you love meWon't you let me know? 

483. не, не е трудна

"Не, обичта не е трудна." прочита Венцислав Кисьов по-рано днес и аз решавам да му повярвам.

И пак съм някъде, в зала, салон, галерия, на концерт, изложба, литературно четене, а пред мене - колоритна дружина от български величия, които успяват бързо да ми припомнят защо толкова обичах подобни събития и защо се стараех да присъствам на възможно най-много такива. Защото ми дават храна. Духовна. За размисъл и бавно дъвкане, на малки хапки или пък едвам-едвам да я сърбаш с горещия чай. А и е в такова количество, че да ти стигне за много време напред, макар че са ти я доставили само за някакви си 90-тина минути - меко, леко дъждовно и следобедно.

Впрочем днес много ме боли... бих казала сърцето, но май не е то, този път. Душата. Боли ме. Бори се с мен, в мен, напира да излиза на някъде, да бяга ли? "Не, обичта не е трудна."... или поне не бива да е. Яд ме е, че не мога да намеря стихотворението, та да продължа да цитирам, защото всичко беше толкова смислено и логично, че окончателно ме извади от всякакви дупки, кризи, джобчета и всякакви тъмни и студени места, на които попадах напоследък. "И това, че постоянно имаме трудности, не е тежко"... или нещо в този ред на мисли бе.

На мен поезията не ми върви за жалост, а толкова много искам да изкажа цял ден, пък не мога да го подредя в думи. Или както Алф каза веднъж "Толкова много имам да покажа, а Бог не ми е дал никакъв талант, че да го изразя.", но и това е твърде неточен цитат (ако все пак се сещате епизода, където беше решил да става магьосник).
Как ми се иска да мога красиво и спретнато да подредя буквите си, думите си и да ти кажа...

как съм се молила
нощем, самичка, заспивайки
да имам някого, някога, някъде
който да ме обича
както аз го обичам

как тайно съм се надявала
да те срещна, да те погледна
да се влюбя, да те обикна
да дишам, живея за тебе, с тебе
и за никой друг, дори не за себе си
защото ти ще го правиш за мене

ти си бил мой
още тогава
ти винаги си бил мой, както аз била твоя
и знам, че не сме хората
за които другите пишат поеми
романи, стихове
но знам, че сме хората
които истински обичат

И не, обичта не е трудна...

481. Rome

"като няма хляб и зрелища яжте рим" казва Ясен Василев.

Сещам се за това, понеже днес готвя спагети, а щом стане дума за пасти и Италия винаги се сещам за "Макаронената меланхолия" на Ясен, който ако не се лъжа наскоро имаше и рожден ден, а аз пропуснах да го честитя, тъй като винаги е бил една личност, на която съм се радвала от малко по-далеч. Някак така, все със стахопочитание го гледам.

Но не за него започнах да пиша... нито дори за спагетите с вегетарианския сос, дето още димят на печката и ухаят на босилек. За друго започнах, но то се изгуби някъде в тигана, сред гъбите и доматения сос, а после докато дъвчех собственото си произведение преглътнах и него заедно с пастата. Чезнат ми думите все по-често с храната, чак ми издират гърлото, докато ги карам да се спуснат по хранопровода и да се затрият там някъде, само и само да не стоят на върха на езика ми и се чудя кога ли ще ми дойде в повече, кога ли ще ми стане по-тежко и върху кой ли ще избълвам цялата тая тирада, която трупам и събирам в себе си. Впрочем, едно пиленце ме среща днес и ми чурулика известно време, преструвайки се, че всичко е наред и че не говори зад гърба ми, а аз пак преглъщах, ама с бяло фрапе този път. С много захар, когато са по-горчиви думите. А и да спра, и да си кажа каквото имам и прилежно предъвквам, какво? Пак ще ми кажат "Правиш се на интересна" или нещо в този тон, а ако взема ще отвърна ще последва едно ядене на спагети, докато не изляза аз накрая виновна, защото другояче нашите караници не завършват. И може и така да е, но докато не ме пуснат на свобода аз все ще ритам и все ще готвя, и все аз ще съм виновна, защото си искам моето. Егоистично е, но това му е хубавото. Защото от доста време се слагам на втори, трети и пети план, в чинията, като гарнитура или канапе се хвърлям, за да добавям вкус към основното ядене, но никога не съм него самото.

И сега със закъснение се сещам, че можеш да снимам целия процес на готвенето и ме е яд още повече. Толкова съм отвикнала от фотото напоследък. Нищо, другият път.

После ще ида да тичам на пистата ще си оставя думите, да не ми тежат...

479. I'm not a chicken

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва." казва Виргиния Захариева.
И ще излезе, че е болезнено права, защото в един момент, бил той по-ранен или по-късен, просто теглиш един цветущ поздрав на всичко и всички по света и правиш каквото си искаш, спирайки да се интересуваш от това какво може да каже еди-кой-си, тъй като живота си го живееш не за другите, а за теб самия.
Един немски писател... или философ беше (нямам никаква идея кой, тъй като само съм слушала за него), който пишел само в крайно нетрезви състояния, бил казал, че ако човек живее само в настоящия момент, то той нямало от какво да се страхува. Проблемът обаче се състои в това, че постоянно мислим за нещата, които МОЖЕ да се случат, но още не са или са отминали, а е било възможно да станат еди-как-си или пък да последва нещо от тях, което да не ни хареса. Факт е обаче, че ако винаги живеем за самия момент, онези, в които трябва да се чувстваме уплашени или застрашени от нещо или някой, най-вероятно ще се броят на пръстите на ръцете ни... или добре, може би и на краката. С други думи излиза така, че хората сме странно устроени същества, готови да се притесняват за ВСИЧКО възможно просто ей така, за спорта, както се казва. А животът не е толкова сложен, но сами правим избора да го тровим безпочвено, все едно няма достатъчно други наоколо, които да се грижат за това да НЕ бъдем щастливи 24/7.

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва."
На мен ми омръзна да съставям всякакви възможни сценарии, които да ми провалят живота, вместо да започна усилено да работя по онези, които могат да го подобрят. И дори започвам да се питам от кое ме е страх повече: да се проваля или да успея, тъй като и двете ще променят драстично живота ми, а аз не съм много добра с промените?

И тук някъде слагам точка.
После се стягам.
И спирам да се страхувам и да мисля за останалите и за всички онези неща, които могат да им хрумнат по мой адрес.
Обществото е клетка и е крайно време да затворя вратичката ѝ от външната страна.

От днес ще летя с птиците.

471. the "L" word

И после, както пее в една своя песен Bjork... it’s all so quiet and so peaceful until… ZING BOOM! You fall in love!

Вечните порции парадокс, които светът, животът, вселената, съдбата и всичко останало, решават да ти поднесат на масата и да те оставят да се чудиш от къде да ги започнеш първо, защото са толкова красиво приготвени и сервирани, че те е страх да ги развалиш като ръчкаш с вилицата и второ, защото са толкова ОГРОМНИ, че още от първия поглед ти става ясно, че НЯМАШ шанс да се справиш с тях. Пък ако ще да ги приемаш на почивки...

О да, съдбата има чувство за хумор. При това гадно. Само че този път не успя да ме извърти, дори напротив... даде ми всичко от онова, от което имам нужда, че дори и онова, което искам... първоначално си мислех, че единствено не си пасва момента, в който това се случва, но и това излезе както трябва.

И от тук нататък светът да прави каквото си поиска... аз си имам Моето си и никой не може да ми го вземе.

С други думи... животът ми е ПОП-фолк...

Разбирайте го както искате.

Само знайте, че съм щастлива...

467. guns

465. pablo

462. I wanna be your dog

today is about The Stooges...

"Търся любовта

абсурдна

наудобна

..."

Христослав Станков

(my new model)

Думи, за които съм абсолютно сигурна, че съм чувала/чела някъде другаде, преди да мярна профила на този dude във fb-то. И въпреки, че този пост няма да има нищо общо с любовта и кучетата, все пак трябваше да споделя.. напомням и че утре е петък и излиза новия клип на Hank Green във vlogbrothers, за които говорех повече вчера, тъй че чеквайте.

Аз сега се грея в компютърния клуб на НБУ-то, не за друго, а защото нямам никакво желание да излизам на тия "уж" 13 градуса (сто про са по-малко, макар че много ми се ще да вярвам на ZRock.) дето са навън, въпреки огромното ми желание да отида да центъра и да си купя едни плетени, сиви и дълги до лактите ръкавици - очевидно е, че ще го отлагам до последно (ама "до последно" в смисъл днес, а не "до последно" в смисъл, докато завали сняг). Шопингът напоследък ми се отразява все по-зле и то по простата причина, че всичко дето се въргаля по магазините става все по-хубаво и добро, връща се to the basics (а това винаги е добре) и всеки маниак на тема "бъди като нинджа с дебитната/кредитната карта" като моа, страда от липсата на достатъчно финанси във въпросната карта. *въздиш* Мъка. И разбира се, заплатата се превежда ЧАК другата седмица, което си е направо убийствено, когато се съпостави с факта, че открих палтото си за тази зима. С други думи, много страдам и чувството се подсилва от провалените планове за утре вечер, които сега трябва да кърпя по някакъв начин, защото не мисля да си остана у дома.

забравих си фотоапарата вкъщи.

идиот.

and don't forget to check my ivent in fb... The "Never Happened" Hour.

and also... I wanna be your dog.

461. *headdesk*

"Oh, Internet! What disturbing question won't you ask?"
John Green

За непросветените, Джон Грийн е известен американски писател и един от двамата братя, водещи известен влог в youtube, наречен vlogbrothers. За (ново)просветените, Isn't he awesome?!
И преди да започна да говоря за каквото и да е, искам да кажа, че абсолютно обожавам Ханк Грийн (John's cooler (in my opinion (the dude writes nerdy songs and plays them on his guitar!!!) brother, duh!), но тъй като всяка сряда излиза новото клипче на Джон, а днес се сряда, ще споделя, че просто съм все още моментно (този момент продължава цял ден) повлияна от видеото за жирафската любов и от жирафската тениска, която са пуснали в продажба.
So, John Green... от утре се впускам в някакво издирване на негови книги (3), усещайки абсолютната сигурност, че ще ги намеря някъде из центъра. За жалост съм почти убедена, че най-вероятно ще намеря само една от тях - Looking for Alaska, защото е най-известната му, понеже през 2006, благодарение на нея печели Michael L. Printz Award. Ще ми се обаче да докопам An Abundance of Katherines, книга, за която (няма да има spoilers) самия той каза само две изречения в едно от своите клипчета (от миналата сряда, мисля), с които не се хвалеше, а само отбелязваше, че някой си направил татуировка с една от формулите, които той измислил за книгата (isn't that totally AWESOME! (said with Barney Stinson's voice).

Абсолютно омишмашен пост, I know, but I kinda feel like миш-маш myself. Само исках да кажа, че трябва да следите канала на Ханк и Джон и зверски да ми съчувствате, защото за утре трябва да преведа 12 страници с технологии за боядисване на платове.

just kill me NOW!

пост нулев

p.s. - don't keep more than you can swallow: love, heat or hate.

Charles Bukowski

срам ме е задето позволявам на хората да ми убиват волята, желанията и да ми казват от какво се нуждая и от какво не. срам ме е, че ги слушам. срам ме е, защото ги оставям да ме командорят. и най-вече ме е срам, задето нямам никаква причина да го правя. поне да казвах "ами правя го, защото после мога да кажа "заради тях го направих" и да се изкарам някаква жертва от цялата ситуация. но и това не правя. чудя се дали не съм се задълбочила прекалено много в непукизма си в последните няколко месеца. чудя се и къде си изгубих гласните струни и защо вече не мога да викам. кой ми сложи каишката...

и се ядосвам. е кой може? аз. само аз правя такива глупости. затварям си очите. спирам да се карам с хората, за да има мир, любов и другите му хубави неща от този типаж. какъв компромис с мене самата съм направила. да не си изразявам мнението. това никога не е било. и тука някъде се сещам за определението на думата "компромис" в тълковния речник и ми се завъртява главата от това колко много съм се сбъркала.

1. ограничаване на своята лична свобода и пространство за сметка на съответната страна, без да се търсят и очакват дивиденти за това.

айде само без тия, много моля. ограничване. звучи твърде зле, за да е истина, но все пак е. и в главата ми избухват хиляди малки скандалчета, за сериозни неща, които съм могла да подхвана, но не съм. и се ядосвам още повече. а пък някак не върви в 12 и половина през нощта да почна да звъня на хората и да им се карам за неща от преди няколко дни или седмици, защото те вече са просто минало. обаче пък почвам да разигравам едни сценки в ума си и всяка една думичка дето съм искала да кажа, но съм преглътнала изскача от въображаемото аз, в момента крещящо по баща ми, защото на него май най-много имам да му говоря. не. да му крещя. защото не ме слуша и задето бързо се пали. за глупости. и се циркосва, а мухите ги превръща в такива слонове, по-големи от китове. и сама на себе си, започвам да се хиля, защото се сещам, че веднъж бях казала на мама, че ако ме беше родила малко по-тъпа и малко по-хубава щях да съм голяма курва. добавете сега и проблемите с бащите и на такива като мен, само че малко по-тъпи и малко по-хубави, се крепи цялата философия за тиквите и порно индустрия. и започвам едно въздишане, а после едно четене на обяви за работа и си мисля как утре ще му кажа, че си търся друга работа и да си търси и той човек да заеме моето място. край вече. довиждане. ама после ми омеква душичката и... ах, тия компромиси с мене самата. отново. не си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото ще трябва и той да си търси човек" и разбирате ли, да оправдая себе си с него, а си мисля "айде няма да си търся нова работа сега, защото не искам да водя тоя пет-минутен досаден разговор, свързан с моите си желания. като цяло мързи ме да занимавам себе си със себе си.".

и се ядосвам още малко. защото не знам какво да се правя. всъщност знам. ама и това някак не искам да го правя, защото изисква от мен да се хвана и реално да свърша нещо. пък аз вече толкова време се нося по течението на собствената си летаргия. абстиненция към неправенето на каквото и да е. а винаги съм знаела, че е то е по-лошо дори от правенето на грешки и че въпросът "защо го направих" винаги е по-малко лош от "какво ли щеше да стане, ако го бях направила".

и за да не се стресирам излишно решавам, че от утре започвам да правя поне по едно нещо на ден, за мен си. лично. за психическото и физическото си здраве. да викам, когато ме ядосат.

никакво гълтане
на проблемите

22/365. a house is not a home

Окей, екстремна ситуация в двора!
Глупавата ни котка (най-глупавата от четирите), която преди известно време роди и скри бебоци някъде из къщата, сега е зарязала едно малко сладко и рижавичко, все още непрогледнало изтърсаче пред стълбите ми и аз не знам какво да правя! Майка му (предполагаемата, защото са две родилките в двора ни) стои на пет метра от него и гледа тъпо, докато аз се опитвам да разсъждавам и да си мисля "Тя ще си го прибере" в продължение на два часа, наблюдавайки ситуацията от горния прозорец, за да не я стряскам нещо, нали разбирате. Ама тъпото животно нищо не прави, навсичкото отгоре е нощ и колкото и да е лято е студено, а то милото мяучи прекалено жално и... гррр. А не мога да го прибера, защото не мога да разбера дали го зарязала, но определено хич не си дава вид да и е зор, ама пък аз силно се съмнявам в способността си да кърмя що-годе новородени котенца и... казах ли "гррр"? И наш Гошо, защото той е "на всяка манджа - мерудия", провери мяукането, но като видя бебе и избяга като попарен. Мъж!

Отделно от това, днес ми се събраха три часа работа на компютъра и то два от които бях пуснала филм на майката... с други думи, нямам никакво време за Лапи и съм сигурна, че той страда. Добре че му изтеглих нова музика, за да не се чувства тотално изоставен.
Пробвайте Lykke Li. Мацката е добра и безкрайно странна, а last.fm-то я сравнява с Florence + the Machine, Marina & the Diamonds и Bat for Lashes (+ oще), но според мен главната ѝ прилика с тях е, че е също толкова извратена (не в оня смисъл) и шашава като тях.

So give me the reason to stay
Give me the reason to wait
You know I don't look to get caught
'Cause darling we're here but my true love is not

Lykke Li - Breaking it up

p.s.:Ellie Goulding също е приятна за слушане и се води сходна с всички изброени горе - да живеят рекомендейшъните в last-a!

9/365. Linder

позволявам си да започна с цитат на себе си от един форум (да, всички знаете за кой форум говоря, обявете ме за луда и разлигавена, донт кер), свързан с мнението ми относно песента "On Your Porch" на The Format и какво изпитвам, когато чуя (имаше някакво условие да напиша нещо подобно).

"реално, никога не е била песен, която да свързвам с нещо... някого, случка, чувство.
приятна ми е, безкрайно обаче. може би лека меланхолия от нещо, което го е имало за кратко и е било невероятно, но и аз, и то е трябвало да продължим към другите невероятни неща, които ни очакват. не знам. хубаво ми е, когато я слушам. винаги.

точно сега си я пуснах, за да се опитам да си спомня, дали реално има нещо, с което да я свързвам и отидох до банята. и вече имам с какво да я свързвам.

"О ЗА БОГА, В БАНЯТА МИ ИМА СВЕТУЛКА, wtf ПРАВИШ ТУКА!"

В случая песента не е важна.
Нито усещането от нея (поне това, дето го усещам по принцип).
Нито това, че съм била зарибена да пиша с малки бутви, wtf.

Важна е светулката! И докато съм се качила на оградата, за да бера липа си мисля само за тая конкретна светулка, защото всяко листенце от дървото е покрито с нейни роднини, които упорито се грижат за бъдещото поколение и се стараят да направят следващите светулчета. Две дори го правят на мойто рамо... чувствам се употребена, затова много деликатно ги изстрелвам в някаква посока, зарязвам и липа, и отказвам да пия чай през зимата, ако цената е да бъдеш използван като любовно легълце за светлитата. Не че са гнусни, ор съмтинг лайк дат, ама къде са Ви маниерите, в името на Всемогъщия Боб. Гррр. И знаете ли какво стана, знаете ли... ще Ви кажа... изгоря ми крушката в стаята. Като за наказание. Абсолютно съм сигурна, че има някаква неведома връзка между това, че изгоних Мистър и Мисис Светъл от рамото си, което по някакъв странен начин ме кара да се чувствам още по-употребена.

*ръмжи*

но пък са симпатяги

7/365. Anika's brother

"Живеем в странни времена.
Освен това живеем и на странни места - всеки в своя собствена Вселена. Хората, с които населяваме нашите Вселени, са сенки от цели други Вселени, които се преплитат с нашите. Способността да гледаме тази сложна плетеница от безкрайно повтарящи се явления и да казваме неща като : "Здрасти, Ед. Хубав тен. Как е жена ти?" изисква големи умения да флиртуваме, които в края на краищата, трябва да създават всички аспекти на съзнанието ни, за да ни пазят и да не виждат хаоса, в който врят и кипят. Така че оставете детето си на мира, окей?"

Извадка от "Практически наръчник на родителя в една раздробена и безумна Вселена".

6/365. mickey and the buTT

В работни и дъждовни неделни сутрини като днешната, в които повечето нормални хора се стараят да отложат максималко ставането си от леглото, или по-точно изпълзяването си на четири крака от там, има само три неща, които изглеждат смислени и съответно се нанивам да правя - да пуша, да сварявам по някое друго кафе за онези, не съвсем нормалните, които в крайна сметка са се измъкнали от креватите си и да чета Пътеводителя. В останалото време си седя като лимон, който си търси джин, както казва Форд Перфект. Но никой не ми дава и аз си седя.

Опитвам се да кажа, че тая утрин е една от ония, специално проектираните за спане, особено, когато не можеш да намериш смисъл, който да е особено смислен, за да си заслужава и събуждането, и неимоверното впрягане на силата и волята на тялото и съзнанието, да се изчовъркат от топлото си гнезденце свито от юрганчета и възглавки.

С други думи, утро създадено да се прави само и единственото Нищо. И то от ония качествени Нищота.

***

Всъщност имах впредвид, че почти целия ден беше безмислен, безкрайно проточил се, скучен, дъждовен и сив, а аз вече си искам лятото! Но пък си направих приключението с колелото от единия до другия град в лекия ръмеж и що-годе един час не слязох от байка.

Но има и неща, които открих днес и за които съм доста доволна...
...ама за тях по-нататък.

2/365. Shaggy

Имали ли сте някога чувството, че нещо много важно, много страшно и действащо на адреналина се измъква край Вас, а Вие успявате да го мернете само с крайчето на окото си и то само за секунда? Или пък само чувате тихо проскръцване от някоя негова стъпчица, но когато се обърнете него вече го няма. И колкото и да си втълпявате, че няма нищо там, че просто въображението Ви е по-развинтено отколкото трябва и сте го хранили с много филми, чувството, че то все пак е там, остава. Така и трябва. Защото то е там. А аз веднага ще Ви кажа какво е...

Нарича се живот.

Него изпускате. От него Ви е страх и затова е най-добре да затваряте очи и да се криете под топлите си завивки или да се гушите в нечии прегръдки. Ако сте като мен ще се криете зад фотьойла, докато отмине и ще си представяте сцените още по-страшни отколкото всъщност са.


Защото не смееш да се изправиш и да кажеш на родителите си какво искаш да правиш с живота си. Или ако не знаеш това... поне какво не искаш да правиш с него.
Защото не смееш да спреш да вършиш всички онези неща, които са ти наложени да вършиш.
Защото те е страх да крещиш.
Защото не знаеш думата "Не".
Защото е по-лесно да търпиш кротичко и да обвиняваш всички, за нещата, които НЕ ти се случват, защото ако вземеш, че направиш нещо и всичко свърши зле, единствения който ще трябва да обвиняваш е самият себе си. Нека ти отворя очите. И в момента... само ти си виновен.
Защото не смееш да следваш сърцето си... да, да, то не знаело какво иска, то като не знае, ти знаеш ли?

А животът го има само до утре и след това всичко свършва миличък...
Искам да се изправиш, да се срешиш, да облечеш най-хубавите си дрехи и да припкаш навън, за да покажеш на света и живота всичко, дето го имаш. Знаеш ли, даже може да не се обличаш... трябва да знаят какво има и под плата.
Не искаш?
Кога ще спреш да се страхуваш миличък?

"hey now put your best dress on
I'm tired of fighting
let's take it out on the town,
do some old style dancing
we should just have a good time
we can stay out all night long
hey now put your best dress on"
damien jurado - best dress

1/365. Sentimental heart

поради крещящата нужда от вдъхновение
поради желанието за ново 365
поради края на една епоха
поради страха от неизвестното
поради...

колко много ще ми липсват времето сега
лицата, които днес всекидневно са пред очите ми
как ще си замине лятото
и как не знам на къде да тръгна след това

опитвам се да вкарам малко ред
малко дисциплина
все още ми се изплъзва измежду пръстите, но
ще стане

с много надежда

"I can't live without you
so I won't even try"
reel big fish - beer

403. lazy situation

"Ok, this is a song about going out with somebody, and being completely obsessed with this other person, and the person you're obsessed with is totally obsessed with.. somebody else, and your best friend is completely obsessed with your girlfriend."

We kill one another for love
Does it have to, does it have to be
That we kill one another of love?
A year after, a year after
We met up by the powers above
If you want to you can wear my glove
And if you like you, and you like me
We've all got eyes but we cannot see

It's a lazy situation
It's a crooked, ended room
It's a mask of information
'Cause he wants her, and she wants me
And we wanna be with the one that we need
And he wants her, and she wants me
And we all wanna be with the one that we need
And he wants what she wants
And I wanna be with the one who thinks I'm her brother

And we kill one another for love
And we grace it so gradually
And we kill one another for love
And we make it, yeah, we make it bleed
And I see we're all looking above
Are we crazy?
What are we thinking of?
And this ain't you
And this ain't me
We all got hands
But we cannot feel

It's a lazy situation
It's a crooked, ended room
It's a mask of information
'Cause he wants her, and she wants me
And we wanna be with the one that we need
And he wants her, and she wants me
And we all wanna be with the one that we need
And he wants what she wants
And I wanna be with the one who thinks I'm her brother
Thinks I'm her brother...

Най - точните думи..

402. i sCREAM

Пържени филийки, придружени с индустриално количество ванилов сладолед и домашния мармалад на баба от сливи и праскови. Трябва да отбележа, че макар да съм голям фен на пържените филийки, не ги обичам в големи количества, не ги обичам често, обичам ги само с мед и до сега не си бях правила самичка, понеже Мам без да иска успява да налучка честота на желанието ми за пържени филийки. Също така никога не ям толкова много сладолед, но невероятната ми кашлица го изисква. Домашният мармалад е просто прищявка, от която не успях да се лиша.
Пуша на стълбите пред вратата и слушам как се топи снега, докато размазвам част от него върху главата на Гошо. Странно е, че му харесва. Стигнала съм до извода, че тази глупост с отказването на цигарите наистина няма да се получи, ако не искам да ги откажа, а аз не искам. Истината е, че до този извод достигнах много преди да реша, че ТРЯБВА (според някои хора) да спра да пуша, но все пак реших да се пробвам въпреки очевидното си нежелание да се превърна в бивш пушач. Да, знам, че е вредно и да знам, че е много вероятно да умра от това един ден, и не, въобще не ми влиза в работата, че не пушиш, и че ти пречи. На теб не ти пречи, че твоето съществуване ми трови въздуха, мен не ме засяга, че моето пушене трови твоето съществуване. Разбрахме се, нали? Колко щеше да е хубаво да страдаше от астма.
Бях си намерила едно местенце, попило парфюм, в което да се гуша отвреме на време, но сега всичко мирише на него и е малко.. опъващо последния нерв на съзнанието ми до толкова, че да ми се иска да викам и все пак в същото време напълно опияняващо.
Regina Spektor доста добре ми помага да понеса това състояние. Ваниловият сладолед също. Ако можеше да е без шоколадовата глазура. Винаги съм мразела глазурата, освен онази двойната с ягодовия сироп между слоевете на BOSS-a.
Цяла седмица избягвам общуването с хора (прякото имам впредвид) и днес реших, че е време да се социализирам. Един час след това вече съжалявах. Поради това решавам да се отдам на ванилов сладолед с цигари още поне седмица. Ако имам късмет и повече.

Hey, remember that time when we decided to kiss anywhere except the mouth?

379. чудя се

"В Уганда научих едно.. че никога няма да мога да помогна на всички, че никога няма да имам достатъчно пари, за да го направя или физическата способност да достигна до всеки един от тях. Но разбрах, че за да промениш света е нужно да помогнеш и промениш само един единствен човек."

Милен

чудя се
още колко време
е нужно
за да разбереш, че
тялото е
само
от болка изваяната
клетка, имаща
единственото предназначение
да спира
поривите на
душата

Чудя се..
кога ще престанем да разказваме, че имаме приятели направили това или онова, или че имаме познати на познати на познатите, които са направили другото и че познаваме малки хора, направили велики неща, не за света като цяло, а само за един друг човек, кога ще престанем и ще започнем ние да караме важните неща да се случват?

Чудя се..
кога ще прекрачим собствените си граници, кога ще престанем да се оправдаваме с вечния страх да не бъдем наранени и ще раздадем всяка последна частичка от себе си за другите, безкористно?

Чудя се..
след като умът ми е уморен от дребнавостите, след като знам, че има толкова много хора, които си нямат нищичко, наистина нищичко (а както каза Мишо, аз си имам ризка, дънки, обувки, имам си къща и хора, които обичам и ме обичат) и след като знам, че има толкова много други, които са вкарани в монотонното сиво ежедневие, наложено от Ситемата, и още повече след като съм сигурна, че моят, нашият, живот е толкова по - добър от техния.. защо не можем да сме щастливи? Цяло поколение от кралици на драмата, без кой знае каква драма да има.

Чудя се..
а сърцето ми.. като има крила, защо няма смелост да полети?