I like some drama with my coffee, please...
Тези последни дни са посветени на Джон Грийн и на разбитите сърца, и на писането, и на книгите, и на любовите, които ни взимат въздуха, изтръгват ни душите и ни оставят съсипани. Аз се влюбих във "The fault in our stars" по същия начин, по който се влюбих в "Looking for Alaska"... така както се влюбих в Alt-J и the xx...
Не само, защото са прекрасни, а защото ги подплатявам с хора, със събития, с...
Нали знаете. Знаете разбира се... какво е да чуеш песен и да се върнеш пет години назад или дори повече и да си буквално... godsmacked в тоя кратък хубав и едновременно меланхоличен момент, който изведнъж повдига хиляди въпроси, онези ужасните, дето започват с "Ами ако...?".
И ти трябва време да се отърсиш, да се надигнеш от студените плочки в банята, да не се олюляваш и да премигнеш няколко пъти, че да ти се проясни зрението. И да продължиш нататък. Да се събудиш и да влезеш... ами в своя си живот.
Пък ако не сте прочели книгите веднага да се поправите.
Джон Грийн е... любов.
Джон Грийн казва силни неща с простички думи без да има нужда да Ви поставя в най-сложната ситуация. Така красиво, ежедневно... като нещо, което може да Ви се случи в събота сутрин...
и така... да.
