116. Imagination...

"To imagine is everything...
To know... is nothing at all..."

Аnatole France

Не знам дали само таки ми се струва или е така наистина... но... хората май са забравили да мечтаят. Гледам всеки ден около мен минават хора, които са така забързани в живота си, в грижите за някой и нещо и толкова мачкани от други хора (нарочно не използвам "от живота"... не живота е гаден, а хората), че съзнанието им сякаш е забравило какво значи наистина "мечта"... Имам чувството, че когато мечтаят за нещо, това всъщност не е блян или нещо такова... а просто искане. Искат нов апартамент или да направят ремонт на стария, кола или нещо друго. И слагат тези толкова... прости искания зад думата "мечтая"... "Мечтая за онази лъскава червена кола"... направо като го чета и ми иде да се отрека от човечеството... Въобще повечето хора "мечтаят" за някакви материални неща. Че това мечти ли са... Не знам, може би аз си слагам някаква много твърда граница в нещо едва разграничимо, но моля Ви се... За мен това си е напълно ограничено искане, а не мечта... Не че мога да дам точна дефиниция за "мечта" (а кой ли може с точност да каже какво значи да мечтаеш), но просто някой като каже че "мечтае" за поличката на витрината или обици oт "ЕЛ Градо" и усещам как започва да ми се повдига. За такива простички неща си има думата "искам". И въобще изглежда, че хората не знаят значението на двете думи (а често и не само на тях) и ги слагат на места, на които от където и да ги погледнеш са си направо неподходящи, съзнанието на човек е станало толкова плитко, че дори не може да ги отдели една от друга.
И направо се усещам, как след малко ще почна да се карам, тъй че май е по - добре да се спра...

А ето това е мечта... на този, който я изпял, на много хора по света, на мои познати... а също и моя...

John Lennon - Imagine

Imagine there's no Heaven
It's easy if you try
No hell below us
Above us only sky
Imagine all the people
Living for today

Imagine there's no countries
It isn't hard to do
Nothing to kill or die for
And no religion too
Imagine all the people
Living life in peace

You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will be as one

Imagine no possessions
I wonder if you can
No need for greed or hunger
A brotherhood of man
Imagine all the people
Sharing all the world

You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will live as one...

Синият ми облак е леко огорчен и ме гледа на криво. Май се чуди дали наистина е мечта превърнала се в реалност или просто съм го искала и съм отишла някъде и съм си го взела. Мисля, че трябва да му дам дълго обяснение... а може само да му пусна Imagine на John Lennon...

115. Fuck you...

Знаете ли... казват, че най - добрият приятел е онзи, на който искрено можеш да кажеш "Майната ти" поне два пъти в седмицата...

И че можеш да разбереш, че един човек ти е приятел едва след като се скараш с него...

photo by: juliekulie

Не зная дали е така... Но знам едно... че от караниците с приятели, с истинските приятели боли най - много... Боли дори повече от колкото си мислите, че ще Ви заболи...
И ще Ви кажа защо... защото най - добрият приятел е човек, на който си споделил и разказал почти всичко.. показал си му вратичката към тайния си свят... показал си му красивото в себе си, показал си му и лошото... но си му показал и шевовете от дълбоките рани... показал си му къде те боли... Той е видял слабите ти места и ти е помагал да ги заличиш, но всички знаем, че някои рани заздравяват много трудно и е нужно много време, че да се заличи болката... И сега ще ме попитате защо е лошо, че си споделил... защото в някои караници... в някакви огромни изблици на гняв най - добрите приятели удрят точно там, където знаят, че ще боли най - много. Дали несъзнателно или с чистата умисъл, да те наранят... те просто го правят. И ние... им отвърщаме. И не се спираме... удряме се... жестоко, прекалено... и боли твърде много. И после съжаляваме, че сме казали нещо, не ни яд от това, че са ни закачили там където не трябва, а от това, че ние сме причинили болка.
Правилно си е като казваме, че съвършеният приятел те съсипва... че близките те нараняват най - силно и че дори от думите на най - големия ти враг не те боли толкова много, колкото те боли от нещата, които ще ти каже някой, който те обича и който ти обичаш...

I turned my head away
Didn't wanna hear what you said...

Синият ми облак и днес се опитва да бъде цял... да събере всичко онова, което е загубил от себе си и което му e било отнето... чува се Nelly Furtado и What I Wanted...

114. Hope...

За това как и най - малкото късче надежда... ни изправя на крака.
I really hope...

photo by: mumbojumbo89

Винаги съм се изумявала на това мъничко нещо, което хората наричат надежда. Това малко отблясъче, което винаги, въпреки всички удари на съдбата били те тежки или леки, остава живо. Малка светлинка, която никога не изчезва, която никога не умира... която крепи толкова много, макар че изглежда толкова нищожна.
Най - често съдя по самата себе си и по близките си хора и този път не е изключение. Можем да плачем с глас, да се мръщим, да се отказваме от живота (образно казано) и въпреки това само като видим това слънчево зайче лицето ни грейва, животът става по поносим, а това, за което сме плакали до преди пет минути се превръща в нещото, за което да се усмихваме. Изправяме се на крака... ставаме от твърдата земя, поглеждаме раните от падането, усмихваме им се и продължаваме нататък... И не защото трябва, а защото надеждата умира последна, а ако е умре (а най - често всъщност само спи или сме я забравили) и най - малката казана ни дума може да се превърне в такава. Надеждата обаче, не е спасителният пояс, който ни помага да не се удавим... защото той е малко или много физическо тяло, което ни вади от водата... надеждата е вътрешната сила, която ни научава да плуваме. Тя е оная опора, която е по - здрава от всичко останало, най - силната греда в цялата конструкция на съзнанието ни. И най - често не подозираме че я има, докато не ни потрябва... или докато всичко останало не рухне, и видим, че това, което е останало здраво се крепи на нея...
И после започваме да строим... отново... върху нея...
Жалко, че понякога не стига само тя...

Синият ми облак строи... пак... макар че знае, че малката конструкция от дървени купчета скоро ще рухне, защото кубчето в основата не може да удържи всички останали... просто са твърде много... Но когато кулата падне, облакът ще си пусне Only Hope на Mandy Moore и ще строи пак... Поне докато не се ядоса и види, че така няма да стане... и че трябва поне още кубче в основата...

113. Your song...

Благодаря на Мъро, който ме накара да изгледам филма... и задето още преди няколко дни ми показа песента... Но чак след като видях "Мулен Руж", прозрях красотата й...
Благодаря ти отново...

Alessandro Safina & Ewan McGregor - Your Song

My gift is my song
And this one's for you
And you can tell everybody
That this is your song
It maybe quite simple
But now that it's done
Hope you don't mind
I hope you don't mind
That I put down in words
How wonderful life is now you're in the world

Sat on the roof
And I kicked off the moss
Well some of the verses well
They got me quite cross
But the sun's been kind
While I wrote this song
It's for people like you that
Keep it turned on

So excuse me for forgetting
But these things I do
You see I've forgotten
If they're green or they're blue
Anyway the thing is what I really mean
Yours are the sweetest eyes I've ever seen

And you can tell everybody
This is your song
It may be quite simple
But now that it's done
I hope you don't mind
I hope you don't mind
That I put down in words
How wonderful life is now you're in the world

I hope you don't mind
I hope you don't mind
That I put down in words
How wonderful life is now you're in the world...

Те танцуват на моя син облак... знам го... под звуците на Your Song на Alessandro Safina и Ewan McGregor...

112. Change...

За моята промяна...

photo by: mumbojumbo89

Онзи ден... така искренно се изненадах от промените, които открих в себе си. Просто се замислих и изведнъж се стреснах като видях какви неща съм мислела преди по определени теми и какви мисля сега. Много пъти са ми казвали, че съм променена, но не винаги съм успяла да го видя. Преди, като бях по - малка съм търсила разлики в себе си, но никога не съм успяла да ги видя. А сега... сега явно успявам да видя разликите в това, което съм била преди. И няма да говоря за промените във външния вид... защото аз много неща измених - като прическа и стил на обличане... а за промените в мен, вътре в мен...
Изгорях... и се върнах по пътя в изпепелената гора от чувства и мисли, за да видя какво е останало и какво е пораснало след това... Защото където е имало нещо, дори след пожар и ураган... ще поникне друго...
Започна да ми пука за много неща и от много време не мога да включа непускистичната вълна както съм успявала да я включа преди. Прекалено много започна да ме интересува чуждото мнение и се мъча да се нагаждам по хората... защо ли? За да им е добре на тях... за да не съм им трън в очите, да не ги дразня... започнах да си меря думите, да се старая да не кажа нещо, от което някой може да се ядоса или натъжи... Прекалено много ме вълнува дали ще нараня някой или не... Премислям по хиляда пъти действията и думите си преди да ги извърша или изкажа. А някога бях напълно спонтанна и не си поплювах... Започнах да подтискам неприятните думи, които искат да излязат от устата ми, да подтискам чувствата си, да подтискам самата себе си, спонтанността си... Преди не ме интересуваше дали съм несимпатична на някой - сега не мога да приема мисълта как някой може да ме мрази, защото не съм направила нищо толкова голямо, че чак да не ме понасят... Счупих всичко в себе си... арогантността си, достойнството си, силата си... станах търпелива, дори прекалено търпелива, твърде тълго пазих добрия си тон дори срещу хора, които ме наричаха жалка... Започнах да играя за пред близките си, да слагам прекалено много маски, за да не ме усетят кога искам да крещя и кога искам да плача... Сложих си вечната усмивка не от страх да не видят хората, които ме познават каква съм... А за да изглеждам просто някой, на който всичко му е наред, който няма нужда от нищо или от някой... За да не си губи някой времето с мен като ме пита как съм... Стараех се да съм улеснение за всеки, да не натоварвам никой, да не губя ничие време... Показвах себе си само на места, на които не ме познават, защото там не ми обръщаха внимание така или иначе - някакво ново и объркано момиче - нищо особено...

И макар че не винаги успявах да съм сдържана и мила...
И макар че все още се намира малко цинизъм в мен...
И макар че все още понякога не издържам и започвам да говоря нелицеприятни неща...
По - добра ли станах или по - слаба?!

Синият ми облак се опитва да си спомни какъв беше преди да стане син... Май не помни, че беше измечтан след всичките промени в мен... А да... ето сети се - винаги си е бил син..