когато...

когато небето цяло се схлупи

и ме дави във стоманени къдри

когато дъждът още е мирис

тогава само те о.бичам

когато есента не е сезон, а е художник

и листата на дърветата превърнат се в палитри

когато всеки слънчев лъч е четка

тогава само те о.бичам

когато последните глухарчета се раждат с вятър

а до маковете има цяла зима

когато полските цветя ми липсват

тогава само те о.бичам

когато вечерите са неясни

и звездите сякаш са се скрили

когато имам нужда от сияния

тогава само те о.бичам

когато въздухът ухае на море

и прибоят кънти във мене глухо

когато имаш вкус на сол и на текила

тогава само те о.бичам

когато съм цялата лято

а ти – криле за моите птици

тогава до бездънно синьо

само теб мога да о.бичам

някой

някой пак си отива

а някой отново е сам

така нощта ни приспива

с приказки за далечното „там“

някой пак си отива

а някой пере завивките в сълзи

така спомен по спомен отмива

картини, които повече няма да търси

някой пак си отива

а някой остава отново болящ

така светът цял целеничък застива

виновен, нас вечно делящ

някой пак си отива

а някой преследва пътека от захар

така се разбива мечтата чуплива

като разпиляно глухарче от вятър

някой пак си отива

а някой остава без път

и как да се уча да съм щастлива

като нямаш в тебе за мене ни кът

освидетелстване

опитват се да облекат

бяла риза на любовта ни

да завържат ръцете ѝ

зад гърба

да я отведат в стая

където стените са меки

и бели

да я упоят

за да не се самонарани

така ни казват

да скочи от петнадесетия етаж

понеже много ѝ се лети

да не направи някоя глупост

а на мен

в теб

по теб

за теб

с теб

само глупости

ми се правят

до безумно синя

човекът в огледалото не го познавам

но мисля, че бих могла да го обичам

ако само спра трагедии да си представям

и науча се със него във синхрон да дишам

човекът в огледалото ми се усмихва

и ме поглежда сякаш всичко е наред

усещам как в мене всичко някак си утихва

и доливам джина в чашата със лед

човекът в огледалото е смел

за него няма трудни пътища и пречки

от толкова корабрушения станал е умел

в плетене на салове от сухи клечки

човекът в огледалото не е забравил да мечтае

и не се страхува да се опитва да лети

не се сърди човече, животът ми игра е

моряците каляват се в най-бурните води

човекът в огледалото съм просто аз

непринудена, типично детска и наивна

черното е простичък на бялото контраст

но предпочитам да си остана до безумно синя

докато заспиваш

докато заспиваш чертая безкрайности

основа ми е бенката на дясното ти рамо

кога ли ще започна да вярвам във случайности

че срещата ни е неволност само

докато заспиваш укротявам своята нетърпеливост

опитвам се да стана на хвърчило

което бори се със ветрената изменчивост

и пише се със сълзи вместо със мастило

докато заспиваш се опитвам да те изпреваря

защото след това безсънието ми става гост

и дълги часове със мен си разговаря

чак докато слънцето покаже се на източния мост

докато заспиваш се превръщам във поет

дори когато се римувам нескопосано

и неусетно станало е пет без пет

а сърцето ми е от разбойници плячкосано

докато заспиваш се опитвам да забравя

че съм луда и ми трябва бяла риза

и счупените си крила опитвам да поправя

на място, на което има хапчета за тая криза

докато заспиваш... мен ме няма

превръщам се в някой, който не познавам

в нерационалост най-голяма

че от любов забравих да внимавам