стокхолмски синдорм

спомням си усмивката ти

ей така, неканено

от нищото

не съм я викала

не съм я търсила

не съм я молила

не съм я искала

мислех си,

откраднах я преди години

а излезе друго

тя, открадна мене

и никога не си ме върна

и никога не станах същата

и никога не си се спомних

а май не мисля и че искам

стокхолмски синдорм

не може да е друго

врабецът влюбва се

във клетката

понеже само нея си познава

а ти дори не подозираш

че решетките

са ми от тебе

че ръжда не хващат

че са нечупливи

че са вечни

че са до безкрайност

точно като нас

точно като мене

точно като синьо

ама ти си го забравил

или го отбягваш

може би се пазиш

ясно ти е

синьото боли

обаче ти си точно него

макар че се преструваш

на всичко друго

във палитрата

ти си точно

с и н ь о

ти си само

с и н ь о

ти си всяко

с и н ь о 

господи, колко ми липсваш

господи

колко ми липсваш

в мига

дето успея да дишам

нормално

като преди

веднага ме залива

твоята липса

и пак се чувствам

на ръба да заплача

а мислех си

глупаво

че сълзи

не са ми останали

след ония

четиредесет

часа

дето не спрях

и Ной не е виждал

потоп от тоя мащаб

душата ми се наводни

сърцето, и то

оцелели няма

нямах и време

ковчег да вдигна

нито корабче

нито дори лодка

нито поне сламка

нищо

а теб те няма

така болезнено

те няма

неприсъствието ти

ми крещи

и аз с него

друго не ми остава

оценка на живеене

на цензурата

слагам цензура

не е революция

просто от умора

страхът

да изговарям

истинските ви имена

страхът – коя съм

какво искам

как да си живея живота

го заченахте вие

роди се от високите

ви очаквания

а нямате право на тях

роди се от желанието

да ме научите

да обувам вашите галоши

да гледам света през вашите очи

успяхте

а това, че имам мазоли

понеже чуждите обувки

не са ми по мярка

не ви засяга

полагате меден мехлем

от няколко мили думи

замазвате ми очите

отнемате болката

за миг

и после пак

ми слагате

кецове номер

по-малки

и всеки ден е борба

всеки ден е на тръни

като на изпит

дали ще ми пишете

достатъчно висока

оценка на живеене

само дето

са казали

който не може –

преподава

затова дръжте си уроците

дайте си ми грешките

аз ще си живея

както аз си зная

както аз си искам

и като си разбия коленете

болката ще си я плащам

това поне го мога

астмата ми дразни цигарения ти дим.

ти не слагаш захар в кафето си

аз наливам мед в чая си

астмата ми дразни цигарения ти дим

като кашлям ти нарушавам спокойствието

филмите ти са по-важни от моите книги

като гледаме някой все ми говориш 

с термини, които не разбирам

фарт, варио, ракурс

аз висях в библиотеката

докато ти завършваше

операторско майсторство

а после и режисура

сценариите ти са цинични

моята лирика се срамува от тях

пламват ѝ бузите, алени

и тича да се крие в някое ъгълче

дето да не можеш да я хванеш в кадър

забавляваш се, снимайки живота ни докато готвя

един път от притеснение се порязвам

нали трябва да си е само за нас

уютно, тихо и кротко, не за очите на всички

кървя думи по дървената дъска

за нас си е де, само аз ще го гледам

оставяш камерата на плота 

превързваш ме с кърпа

първата, която намериш

разхвърлян си

аз искам всичко да ми е под конец

бурканчетата са по азбучен ред

заради подправките вътре

филтрите и лещите на фотоапаратите ти

се търкалят навсякъде

докато накрая една нощ

когато пиша, водена сякаш

от чужда ръка в пет сутринта

земетресението те събужда

събужда цяла София

влетяваш хола

и вместо да попиташ 

добре ли съм

понеже епицентъра 

е в душата ми

ми казваш, че съм побъркана

до тия часове да стоя над листата

хайде, още един

колко свидетели трябват

че да си ме приберат накрая

в психодиспансера?

да гори.

дай като е пламнало

да хвърляме вътре

трески, подпалки

като свършат цепениците

дето мятат

борови, смолни искри

ще трошим столовете

да гори

всичко ще изгорим

след тях масата

търбушим дивана

после ред на кревата

пищят пухове

разхвърчават се възглавници

от пантите

късаме вратите

къртим на прозорците

дървото с олющената

синя боя

да гори

така и така е тръгнало

и тия рамки на снимки

ама не, не ги вади

с фотосите ги палим

докато не останат

тухлите, голи

посрамени

овъглени

да гори

и тях ще запалим

ще се пукват

ще падне къщата

барабар с комина

ще остане

само огнището

прикачено

към основите

стари, дълбоки

нацепени, но държат

на шизофрениите ни

пък утре

като вятъра раздуха

пепелта и саждите

пак ще строим

от нищото

ще издигнем

н.е.щ.о.