в мастилено-синьото на нощта
звездите като пришити диаманти
в необятността на вселената
премигват еднооко срещу ни
следят мен, теб
как ти говоря внимателно
бавно и тихо
думите ми са като стъпки в минно поле
безмълвните ти сълзи
и това саркастично „добре“ се плъзва
по отровените ти от моите устни
щипе на все още прясната рана
да се гмурна в окена от недоволството
твоето и моето, лично
не върви май
обаче толкова естествено
леко и просто
ни се струва и на двамата
трябва да бъда наказана
все някой трябва да е
някой трябва да бъде виновният
е, нека съм аз
безлунно те гледам
как се променяш пред очите ми
трансформацията е почти
гротескна
как така те погрозних
хем внимавах
хем се опитвах
да стъпвам на пръсти
да направя нещата както трябва
няма правилно
все някой накрая страда
безсилието
да не мога да оправя нещата
ме смазва
не за света, не за всички
за теб само
за теб поне
не става
аз не ставам
това е
терористична атака
хвърляме думи в душите
си
като бомби
избухват
раняват
след нас
и от нас остават
димящи руини
разхвърляни
тухли
от основите ни
столицата вече
не е същата
и дори след като
тръгнат
възстановителни
работи
пак ще останат
кратерите
да ни напомнят
какво е било
какви сме били
