378. simply simple

знам, че скоро го пооправях..
но също така знам, че днес влязох и ми дойде вповече..
искам тесни колонки.

нямам търпение за утре вечер

377. заразно Коледен

painting by annamajboroda

Отиде на кино планът ми да прекарам едни тихи, заключени в стаята, празници. И препоръчвам на всички онези, които са решили, че тая Коледа ще е скучна и сдухана, и че като цяло празниците хич няма да са празници, а ябълковите щрудели ще са сиропирани с депресия, да стоят далече от г-н Каменов. За мен вече е твърде късно, въпреки че обстоятелствата, наречени "изисквания на семейството" и "работа", ме карат да мисля, че следва най - скапаният декември в историята. На родителите на Каменов се моля, да не го пускат да излиза навън, ако не са му сложили светещ надпис "Силно зарезен с коледна глазура". Както казах.. за мен вече е късно. Навсякъде ми се привиждат разноцветни светещи лампички, зелени клонки и шейнички. Е как да не си пуснеш "All I want for Christmas is You!" и да танцуваш около елхата. 20 дена преди Коледа, а вече се чувствам именничка. Оставете моя, а колко именни дни на семейство и приятели предстоят. Имаме и много рожденници, годишнина от сватбата на нашите и разбира се Нова година. Да не забравяме и студентския празник след два дена. За телците пишеше, от днес до края на месеца да внимават с алкохола. Излишно ли е да спомена, че г-н Каменов е теле?
Тъй.. оказа се, че за всички тия събития, дето ги изредих по - горе, имам толкова много покани и възможности, че нямам идея кое от тях да уважа, къде да ида и с кого да се видя. Свят ми се завива чак, а Лудницата се откри онзи ден с идването на децата от Монтана в София. А, и дадох първият декемврийски податък за годината, също така и получих първите два. "Мяу" казва Гошо.
Не се издържа вече.. нека замирише на курабийки с орехи и да се сгушим под имела.
И после как да не вярвам в Коледа, като започнаха да се случват чудеса и изключвайки две - три неща, които се опитват да ми лазят по нервната система, всичко се подреди като с магическа пръчка, дори онова, което смятах за изгубена кауза.
От утре тръгвам по улиците и аз със светещ надпис "Заразна с канелени пръчици".

Между всичко останало.. тези дни научих и защо хората толкова много държат да опазят тайните си в тайна или защо въобще избягват да говорят на сериозни теми. Страхът да останеш недоразбран поне е една от основните причини. Да не останеш недоразбран от обществото или, още повече, от близките си. Досега не вярвах, че такова нещо реално съществува - хората (особено тези, които добре те познават) да не могат да си обяснят думите или действията ти. Последните събития ме карат да вярвам, че хората все повече очакват да им се случи нещо лошо, поради което постоянно се опитват да изсмучат някоя нотка на сарказъм от тона ти. За да не се озова в неприятната ситуация, в която попаднаха двама близки на мен души (искрено се надявам да сте се изяснили един с друг, защото не искам да Ви виждам скарани (особено по Коледа)), държа да съм ясна.. отказвам да говоря за важни неща поне до другата година.
Единствено особено много искам да се извиня на Зорничка и на Кейт, ако съм ги оставила с погрешни впечатления през последните месеци, защото около тях съм се отпуснала да се държа като пълен олигофрен и е абсолютно сигурно, че съм ги засегнала с нещо (на ум ми хрумват именно две или три неща, на които аз бих се засегнала на тяхно място). За тях.. извинявайте. За бъдещите ми глупости - също, но ще се постарая да сведа необмислените си простотии до минимум.

С гордост обаче обявявам, че това е първият Никулден, на който не успяха да ме принудят да ям шаран. И как бих могла, като цяла сутрин се гаврих с горката животинка и разигравах скечове в стил Джеф Дънам. А и от предните години нямам хубави прекарвания с въпросния рибок. Ужас. Най - яркият ми спомен включва опръскана в кръв кухня и закован за дъската за рязане шаран. Накрая и кучето отказа да го яде.
Което ме подсеща.. не съм много сигурна как ще опазя Кестен от тазгодишните готварски планове за пълнен заек на майка ми. Дано се откаже, защото е прекалено дребен и кльощав, за да става за готвене (добре че Куба и (особено) Карлита са далече от обсега на родителското ми тяло)).

Общо взето, въпреки че г-н Каменов беше първият заразен, се оказа, че почти всички наоколо са нещо захарасони повече от обикновено, щастливи и се разнасят опаковани в коледна хартия. Само скреж ми липсва и сняг на парцали, ама и това ще дойде.

Весели празници на всички и Хо Хо Хо.

охох

376. нар

photo by onixa

Today was..

a day with Alex..
Освен, че е обгърнат с аромат на нар и касис, денят с Алекс е нещо, от което се бях лишила в последните месеци. Както се бях лишила от много други неща, защото се бях обсебила, засебила само с едни и същи неща, в които смятах, че намирах всичко необходимо, макар през повечето време главно да чувствах липси. И когато днес, между дрехите в сиво, късите панталони, малките стъклени бутилчици с късметчета вътре и дългата коса на Алекс, бях похвалена за абсолютната си дивотия, комичните физиономии и театралните избухвания (онзи чичко много се смя на моята репродукция на рекламата "Искам Малиция"), се почувствах отново добре. И забравих. За това какво е да се чувстваш на вражеска територия, когато минаваш покрай определено място в София или какво е да бъдеш съден и оглеждан от всички страни. Освен това, Алекс действа изключително вдъхновящо и на фотографа, и на модела, и на обикновения човечец в мен. Та седмицата след 8 декември се очетава едно пътуване до Трън, за да търсим едно определено дърво, на което ще трябва да позирам почти без любимата си бяла рокля, боса и окаляна, и най - вероятно с рошава коса, от която стърчат клечки и листа. Поне аз така я виждам сесията, но тя е режисьорът, ще видим. Едно нещо куца на цялото пътуване.. след като се омърлям до ушите, къде ще се измия, след като няма да оставаме да спим, а и нямаме познати при които да се отбием?

a day with caresses..
Първо беше Гошо. Той беше и последен впрочем. Ухае на мента и евкалипт около него (заради противопаразитната каишка). Как да не обичаш тая обла муцунка, която се завира на всякъде, а когато започне да преде.. за Бога, някой да ме спаси, преди да умра от умиление! После бях милувки от страниците на току - що излезлите броеве на списанията, с които храня душата си в началото на всеки месец. Голямото карамелено нещо в кафето и усмивката на момчето зад бара. Меките нови ръкавички (без пръстчета, ама разбира се). Музиката на Насекомикс (Рони може да ти издуха мозъка с гласа си, нямам търпение отново да ги слушам на живо, още преди година ми грабнаха окото и ухото).

a day..
Реших да им се наслаждавам напълно.. на всеки един от тях.
И отново да ходя на всякъде и да се срещам с всички.

375. best friends

(повечето от снимките - моа)

SCREW the ONE best friend thing... I can have many!
.. или защо Хрис споделя много неща за себе си на много хора?

Просто защото си няма един най - добър приятел по протокол. Има си много. И може да им се довери на всичките. И хич не й е зор, че те ще седнат и ще обсъдят проблемите й или ще са саркастични, или ще се опитат да я разсмеят с ирония, или просто ще повдигнат рамене. Защото те винаги правят всичките тези неща, но никога с лоша умисъл. Хрис си има Кейт за един тип разговори, Зори за шоколад и перфектни усмивки, Иво за сарказъм и висша форма на ирония, но и за пълно и истинско разбиране и т.н. Има си Златинка, има си и Кат, има си дори и Пит.. и много други. И поради простата причина, че всички са пичове и че тя не е обсесд с нито един от тях, всичко върви както трябва. Ако липсваше който и да е от тях.. щеше да е наистина тъжно.

tnx

*Милен е ненормален. Но пък добре ще ме топли през дългите зимни нощи. Кхъ.. *

374. doubts

photo bylaauraa

"All the ways you wish you could be..
that's me.
I look like you wanna look
I fuck like you wanna fuck
I am smart, capable, and most importantly I'm free in all the ways that you are not. "

Fight Club

Имам невероятната дарба да забравям много неща. Напоследък установавам, че това определено е най - силната ми черта. Забравям лица, имена, срещи, разговори, филми, песни, думи. Способна съм да се запозная с един и същи човек повече от три пъти.. за една седмица. Ако не се чувствах толкова неудобно най - често използваните думи в речника ми щяха да бъдат "Извинявай, но не помня да сме се запознавали". Дори забравям симпатичните синеоки момчета, които идват и ми говорят така, все едно вчера сме си пили кафето заедно и имаме общи приятели, и всички сме правили нещо, някъде и сме си прекарали добре. Вероятно сме. Тотално изтриване на паметта. Колкото по - малко впечатлително е едно нещо, толкова по - голяма е вероятността да го забравя. Но симпатичните синеоки момчета и общите приятели, които казват, че имаме са много впечатлителни, за да съм ги забравила. Убеда съм, че и никога в живота си не съм била толкова пияна, че да не си спомням нищо. Само веднъж съм била толкова пияна, че да заспя, заради което не помня някои неща, но все пак. Имам нужда от допълнителен хардиск или поне някоя флашка, на която да запазвам някои неща и да си я нося в джоба, за да ми е под ръка. Може би това е проблема. Препълнена съм. Затова и водя блогове, тефтери с билети, записвам бързи мисли където ми падне. И когато ми попаднат пред очите и ги прочета.. сякаш ги чувам за първи път. Понякога чак е стяскащо. И по - плашещо е това, че има неща, които съм записала или са се случили преди седмица и макар, че трябва да са ми свежи, аз все пак не мога да се сетя, че са станали. И как подбирам това какво да запомня? Главата ми е пълна с безполезна информация, дребни неща, нараняващи неща, глупави или неслучили се мечти. Защо не забравя тях и не помня съветите, които ми се дават, смислените книги, уроци, от които да се възползвам? Все повече започвам да мисля, че не съм проектирана да бъда практична, смислена и дисциплинирана. Което е странно, нашите и двамата влизат в тия рамки, като изключим това, че понякога имат трудностти с ранното ставане. Очевидно двата плюса правят минус. Сега осъзнавам и защо съм толкова запалена по щракащият звук от фотоапарата. Колкото повече снимки толкова повече спомени.

p.s.: тотално извън темата, но още по - плашещо като информация:
Не се разтреперах, не се разплаках.. всички тия мисли и чувства от последните почти две години.. просто ги казах и излизаха сякаш говоря за някой друг, а не за себе си. Не почувствах нищо.