327. wintery

photo by me

Не е като да няма за какво да се пише, но май нямам време и за това. Неприятно е, наистина, но няма как.

Да видим..

За тези, които не знаят имам втори заек, Епъл. Лудачка е малката и много я харесвам, макар че ме ухапа 260 - пъти повече от всяко животно, което някога ме е хапало. Има си характер малкото зверче и ако реши, че си му запречил пътя те гризва най - безцеремонно и щеш не щеш му правиш път.
Разснимах се отново, както си личи. Навсякъде се разнасям с фотоапарата (отново) и щракам ли щракам, което за момента не ми пречи на китарата и на работата (където вече направих цял месец и се чувствам супер).
Взе да ми липсва сън обаче и предполагам това идва от всичките неща и хора, които искам да видя и с които искам да се занимавам. И понеже си угаждам на исканията напоследък почти не се засядавам у нас, още повече пред компютъра. Леглото ме влече повече от мъркащото интернет пространство.
В края на месеца започваме ремонта в къщата и до месец и половина трябва да съм си събрала багажа и да съм отпрашила на там.
И въобще случват се някакви неща, но възглавницата пак започва да ме вика и ще се отправям към нея.

Усмивки и Честита баба Марта!

326. same old

photo by motypest

Изчегъртвам снега от изтривалката пред вратата за пореден път днес. Вече толкова пъти го правих, че съм спец. Аз съм един малък, но храбър снегоринец със сухи издрани ръчички!
Избърсвам обувките си няколко пъти, тупкам, че да падне снегът от тях и влизам на топло. Освен с лопатата за сняг (как му е името на това чудо?) днес съм дежурна и с парцала. Всеки, който влезе в магазина оставя красиви кални следи от живота си върху плочките. Върху моите плочки. А аз само ходя и за секунди ги избърсвам така, все едно никога не са съществували. Малко е лицемерно всъщност. Бил си тук, но след миг никога не си стъпвал на това място. Иди го докажи после бил ли си, не си ли бил. На мен ми харесват тия отпечатъци, ама не било чисто и поддържано, ако те съществуват.
Иначе съм уморена. Не от друго, от ежедневието си съм уморена. Все едно и също, макар и с малко по - различни хора. Дейностите като цяло стават еднообразни, определено НЕ скучни, защото лицата се сменят, но се редят събития, отпразнувани по един и същи начин. Отдавна съм свикнала с напиването по купоните, нещо повече или по - малко с някой пич и болезнения корем, отказващ да приеме каквато и да е храна, на следващия ден. Почти не намирам разлика между това и ставането рано, кафето, цигарата, блъскането в автобусите, момчетата, които се хилят на шегата ми, че съм седнала в скута на жената потънала в седалката зад мен (да, толкова е претъпкано), сините очи на пича, с който се гледаме в продължение на четири спирки, захвърлени далеч една от друга, а ние спряли в задръсването, закъсняването за работа, страха, че ей сега, че ме сгълчат, дето не идвам на време или че съм объркала нещо. Е да, купонът е по - приятен от това ежедневие, но когато и той самият стане ежедневие, ти се размива представата между "приятно ми е тук" и "зор ми не е дали ще съм тук с теб или някъде другаде с някого другиго". Живеенето по тоя обикновен начин не ми се отдава в момента. За пореден път имам чувството, че са ме пуснали на неподходящо място сред неподходящи хора. Липсва ми не само оня най - добър човек в живота, ами и все още не съм успяла да намеря моите си хора. Ония, които никога не ти омръзват, приятелите, с които се допълвате така, че празно място в пъзела няма. Мъчително е. А по - ужасно го прави това, че като ми мине тая мисъл през главата се сещам и за това, колко ли биха се обидили някои мои много добри приятели, когато им кажа, че не са ми достатъчни. Ама не съм виновна, че усещам дупките, пропастите зейнали между умовете и телата ни. Като парченца от различни пъзели изсипани в една и съща кутия сме и се опитваме да се напаснем. И ако с много мъка все пак успеем, като ни погледна от страни виждам, че всяко парченце си има своя собствена недовършена картинка, а е закачено за някое, което не стига, че не допълва картинката на предишното, ами и едвам едвам е прикачено за него.
В дни като днешния ми липсват Илина и Владо да ме закарат до вкъщи след работа с колата. Тая втора зима ме кара да мисля повече от колкото е нужно. А и е студено. Толкова студено. Едва едва джапам през високия сняг, духа, миглите ми са пълни със снежинки, всичко искри, бяло е.
Но все пак стигам вкъщи. Ръфам си австрийския ръжен хляб, извадила съм всички видове млечни продукти от хладилника и поливам всичко обилно с чеснов сос. После една гореща баня и оставям косата си несресана, рошава, извън всякакви фризури, мокри кичури се размятат насам - натам.
Осъзнавам, че съм изяла половината букви в написаното, но нямам сили да го изчитам пак и да търся грешки. А и не искам... нека си стоят.

325. white stripes

painting by ursulav

Белите магистрали омръзват понякога. И не говоря за белите райета (White Stripes (макар че Well It's True That We Love One Another ми е най - любимата песен в последно време,)) нито пък за кокаин.. говоря за заснежените улици, които изведнъж се появиха тая сутрин, ей тъй, както се бях настроила за по - топло време. Rawr! И стоя аз пред вратата и се чудя кои ДЪ ФЪК обувки да обуя, за да не умра от някое поредно пребиване из тая София. Е, вярно... признавам, че е хубаво и скрива сивия гаден облик на града, но кокичетата в двора са "Цъфтя, скривам се, цъфтя, скривам се... не знам какво да правя вече!!!". Но пък и те, и аз винаги сме знаели, че февруари е странен месец. Поне Светата Троица на най - самотните празници, още познати като Коледа, Нова Година и Св. Валентин, е зад гърба ни, както казва Бърк от "Две момчета и едно момиче!"

Освен всичко друго, не знам как да накарам хората да ме слушат, когато съм на сто процента права, а те на сто процента в грешка. Поради тая причина днес не можах да убедя новата си колежка да работи както трябва и отнесохме 20 лв. по - малко в отчета, който ще ни се одържи от заплатите. Но от утре ставам зла и ще я навиквам. Амаха.. Ама как да го направя като жената е на годините на Мам и направо ми е неудобно. ^^

А аз се разнасям с една огромна питанка над главата си, задаваща хиляди въпроси..

324. в опозиция на предишния пост

photo by complejo

Снощи се прибрах пияна. При това много. Но кой да знае, че едно напиване може да е най - отрезвяващото нещо, което ми се е случвало напоследък. След няколко неуспешни опита да повърна изхвърля излишния алкохол от тялото си в тоалетната просто се отказах и си легнах. Събудих се в 6, готова за работа и след една баня се чувствах така, все едно вчера съм изпила една кутия сок, вместо бутилката вино. Работния ден не беше лош, доста спокоен, заради студеното време. Но вече влизам много навътре в нещата и нямам никакви проблеми с работата.

Толкова от прозаичната гледна точка.

След като ми беше подарена купичка за Байо (шефката ми ме харесва много) и Дина ме остави на МакДоналдс-а в Младост, до блока на Катето!, се отправих към вкъщи пеша, както обикновено. Харесвам новите си навици. Това с изминаването на няколко километра всяка сутрин и вечер. Общо се събират малко повече 10 км. Всичко ми беше бляскаво от снега, който още валеше (може би не е спрял дори и сега) и около всяка улична лампа, която подминавах вдигах глава, за да гледам снежинките. Много филмово усещане ме връхлиташе на всяко такова спиране, особено, когато се изплезех да ги ловя с език и да си се смея, гледайки се от друг ъгъл. И подминавайки спирка след спирка, обмисляйки голямата НЕнужда от кофи за боклук на българина (дори да има кофа на два метра), броях кутийките от маргарин, чашките от кафе, фасовете и пликчетата от чипс, създадени с цел, употребени, изхабени и изхвърлени някъде там. Та, някъде по това време реших да звънна на баба (онази, милата, за чиито кифлички с мармалад много често говоря). Как да честитиш 67 - ия рожден ден на един човек и да му поднесеш съболезнованията си за смъртта на сестра му? И точно днес ли трябваше? От мама разбрах, че родатата, която се била събрала да празнува рождения ден на баба, се натряскала и по двата повода, дошли в един и същи ден. Кой е плакал, кой се е смял не мога да кажа. Такива сме ние.. или много плачем, или много се смеем. Средно положение няма или ако има, то се задържа за около две минути плюс - минус два - три дена. И винаги нещо се случва, за да предизвика едното или другото.

На мен ми трябват много усмивки, за да имам силата да посрещам сълзите.
Но днес не съм плакала. както казах.. всичко ми беше много бляскаво от снега.
А последните дни са все едни гостувания, срещи, прегръдки..

323. многоточие, че цялото заглавие ще е много дълго...

photo by brambura33

..реален свят, реални хора, зайци, шпионаж, грешки, еднаквости и различности, скука и как всичко ми омръзва..

Кой ли разбира?
Или пък сбърках нещо..

Да Ви кажа честно.. нищо не се случва. Някакво едно такова.. пусто, само вятъра отвреме на време вдига някоя прашинка от мислите ми, по цял ден правя неща, които не ми носят никакво удовлетворение, но просто трябва да бъдат свършени. Всъщност дори не е толкова лошо, колкото ще го накарам да звучи и това е основният проблем. Не е нито зле, нито добре. Средно положение, в което небето е посивяло от облаци, които са захлупили всичко с намръщените си лица, но не изливат дъжд от себе си и не позволяват на слънцето да свети. Времето е спряло, хората си вършат тяхната работа, тъпчат се по автобусите, пият си кафетата и пушат по спирките, докато отиват на места, на които не искат да са, но просто трябва да отидат.

Мда.. А и идва 14 февруари. Аз ще съм на работа. Ще се грижа за зайците и всичките видове плъхове и мишки, ще обяснявам различията между 20 - те вида калции за малките кученца и ще подреждам кутиите с храна. Не че се оплаквам от работата, нея мога само да я хваля, просто навсякъде по света разните му влюбени птички ще си доказват любовта. Аз нямам на никого какво да доказвам и никой няма на мен. Не че ако имах щяхме да си го покзваме точно на тоя ден, но идването на 14 те кара да се замислиш за това колко си сам. И не говорим само за приятел. Говорим за това, че се оказваш сам в един голям град, където трябва да се грижиш за себе си. Без мама. Половината ти приятели са сами в други такива големи градове и не се виждате с месеци или поне седмици. И когато ги видиш не ти се иска да ги заливаш с проблемите си и да си плачете на рамената, а предпочитате да се забавлявате, да си дрънкате, да се напивате и да се смеете. А когато дойде денят, в който единия си заминава за своя голям град, ти пак си оставаш с тъгата, която ти се е искало да изкараш от себе си и да бъдеш прегърнат.

На 14 му няма нищо. Ден като ден. Хубав или лош. Просто, когато всички около теб демонстрират любов щеш не щеш се замисляш.. че при теб нищо не се случва. А дори и да се случва не е това, което наистина искаш. Малки усмивки, които оправят целия ти ден, дори може би два, но накрая, когато ендорфинът изчезне осъзнаваш, че всичко вече е минало. А ти пак си самичък и нищо не се случва. Имам голямата нужда да се науча малките хубави неща, които ми се случват или които аз карам да се случат, да ми бъдат достатъчни. You can wish me luck.

Отметнах около 250 снимки до сега, че не бях влизала в dA от много време. Байо обикаля леглото, Бро гледа мача. Аз отивам да шпионирам във fb.

Както казах..