322. SS

photo by lorelix04

Променени планове не значи "провалени планове". I think. I hope. Виждате ли, моите планове имат склонноста да се променят във всяка една секунда. Постоянно изскачат нови хора, нови скандали или положително - емоционални неща между старите хора, цели влакове делейлират или някакво малко камъче обръща каруцата. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам почти всички изненади, но понякога дори на мен ми идват в повечко. Особено в момента. И не знам какво да правя.
Всичко ми изглежда съсипано и нямам опция да върна продукта в първите седем дена, ако с него има някакъв проблем. Въпроса е как да продължа нататък, а на него отговор нямам. Но не мога просто да сложа ръце пред гърдите си и да гледам безучастно. Мога ли? Просто да преживям, да избутвам ден след ден и да оставя времето да си върши работата. Ама чакайте малко?! Аз не искам така.. нещата да са уж оправени, но да си бушуват под повърхността. Искам веднъж за винаги нещата да се кажат и да се разрешат или ако не могат да оправят по живо по здраво, всеки по неговия си път. Но не може повече така, както е било до сега. Твърде дълго продължава. Вече повече от 10 години и Мам е човека, който стои и се бори, и търпи, и плаче, и.. "Вече сме големи Мам. И аз, и Бро. Ще се оправим, стига си мислила за нас, дай малко за себе си. И не плачи." Колко пъти го повторих в последните седмици представа си нямам. Но и тя не знае какво да прави. И аз не знам как да й помогна, какъв съвет да и дам, макар че тя днес пак поиска такъв от мен. И аз и казах да направи това, което ще е най - добро за нея. Но докато го казвах и аз, и тя знаехме, че няма да го направи. Че ще сложи нас на първа линия, а пък тя..

На баща ми.. какво му става?
Понякога ми се иска просто да изчезне..

Скрила съм си една тайна усмивка в задния джоб за всеки случай. За крайни случаи! За всички.. едничка.

Все още обичам..

321. "М", контрольори и търсене на работа

photo by old-york

Когато бях мъничка влизането в МакДоналдс си беше голяма работа. Ама наистина голяма. Нали разбирате.. мама ни гледаше сама, мен и брат ми, и последното, което и минаваше през ума (и първото, което минаваше през нашите нашите) беше да харчи пари за глупави прищевки. В МакДоналдс ходехме по веднъж на около 3 - 4 месеца, ако успеехме много да я измрънкаме за някоя играчка от детското меню. Рядко ни се получаваше, а и тия играчки си останаха безследно изчезнали след голямото нападение от извънземни, което разиграхме с братското тяло. МакДоналдс беше голяма работа, да. Лъскава, шарена, шумна, пълна с усмивки, играчки, балони, клоуни, удобни столове, знаменца, катерушки и каквото се сетите там. Никога не ми беше хрумвало, че е просто нещо като.. поредната баничарница с по - калорична храна (смятахме го онзи ден, за едно хапване вкарваш около 2000 калории и ако се осланяш на проучванията, според които тийнейджърът трябва да поема по толкова някъде на ден, значи след едно ядене в МД не трябва да ядеш целия ден (а всички знаят, че храната там не е много хранителна! и след половин час си гладен като вълк)) и малко по - хубаво обзавеждане. Никога не ми беше хрумвало, че един ден ще е място, в което не искам да влизам повече от един път за 3 - 4 месеца.

Но на мен никога не ми беше хрумвало и че ще ми хареса да гледам новини, да чета вестници, да пия кафе и да пуша рано сутрин.

Не знам дали знаете, ама контрольорите са ужасни вампиро - подобни същества, които заради едното листче с дупки са готови да ти изсмучат щастието за целия ден. Аз по принцип съм редовна.. освен когато не се возя за две спирки, тогава сърце не ми дава да изхарча левче. И освен когато не съм с Вальо и компания, с които сме се навили да ни свали контрола, някой да каже "1,2,3, оп!" и всички да се разбягаме в различни посоки оставяйки горкичките мили контрольорченца да ни гонят или да се почесват изненадано. Но общо взето съм редовна. И точно днес се натъкнах на Пламен и съучениците му. За непросветените.. Пламен е момчето, което харесвах в.. 10 клас? Или беше 11. Няма значение. Отдавна не се бях крила толкова упорито зад дланта си, уж оправяйки си косата, защото виждате ли.. ние вървяхме почти рамо до рамо. И се качихме в един и същи тролей, само че аз избягах напред, за да си взема билетче и за да съм по далеч от тях. На следващата спирка се качи едно от въпросните вампиро - подобни същества. Повярвайте ми.. за първи път истински се радвах да видя едно от тях. По принцип ми е безралично и гледам да изскоча от най - близката врата, но не днес не спрях да се хиля, докато го гледах как напредва към седалката на Пламен. Знам, че звучи ужасно, но... Спрайт, нещата такива каквито са. Чуждото нещастие в дни като днешния (почти бях готова да го обявя за пълен провал.. денят!) си е нужно. А аз знаех, че той не си е дупчил билетче и няма карта. С още по - голяма усмивка проследих как вампиро - подобното свали цялата му компания (и него) от тролея. После се обърнах напред и се оставих на вечерните светлини на града.

Търсенето на работа си е отегчително нещо, особено ако не знаеш с какво искаш да се занимаваш. Или ако знаеш, но е малко по - специфично от обичайните. Например.. аз си търся работа, която не е толкова сериозна, дава ми достатъчно свободно време и все пак достатъчно пари, за да си купувам по една нова дрешка на две седмици и да пътувам по веднъж в месеца за 3 - 4 дена. Аз да си мисля, че ми плащат, а шефовете да си мислят че работя. Непретенциозна, една от ония, които някой просто трябва да я върши, ама не трябва да се напрага прекалено много. Прекарах деня в търсене на такова нещо и или всички са станали по - изискващи или аз съм станала по - разхайтена. Прибрах се и си поисках компютъра за 10 минути.. и веднага я открих. Перфектната. Не по моите изисквания. Надхвърляща ги. Забавна. Добре платена. Такава, каквато съм сигурна, че ще обичам. Утре рано сутринта съм на интервю, след като говорих около 20 минути с шефа по телефона. Стискайте палци. Пък ако стане ще Ви кажа каква е.

*щастлив*

320. 5 more minutes

drawing by toinjoints

Гостите ми са уморени и спят.
Няма да е за дълго, след 10 минути ще ги будя, че имаме уговорка за филм и опаковане на багаж за ранния влак.
Мразя ги. Че въобще дойдоха.
Толкова бързо свиквам да са наоколо, все едно винаги са били тук, все едно апартамента винаги е бил кочина и нямаш къде да се разминеш от раници, сакове, дрехи, разбъркани завивики, неизмити чаши, празни чинии и препълнени пепелници. После.. ще е толкова празно. Чашите, чиниите и пепелниците ще останат... разхвърляните дрехи (моите и тези на Бро) също ще останат. Но тях няма да ги има. Разбира се.. всичко хубаво си има край, всичко лошо също, да... всичко си има край, но..

Само още пет минутки искам. Да го гледам как спи. Как косата му е паднала върху челото, как раменете му се повдигат при всяко вдишване, лицето му е спокойно.. Ако не беше тази уговорка нямаше да го будя. Щях да го оставя да спи, аз щях да го гледам, а когато не мога да държа очите си отворени щях да се гушна някъде близо до него и да чувствам вдишванията.. Само че тази нощ няма да се спи никъде около него. Ще го прегърна само и единствено, когато ги изпращам на гарата. Той не обича да бъде прегръщан. За него е глупаво. Лигаво. Дори когато го попитах: "А когато просто искаш да гушнеш някого, защото ей така.. си го почувствал близък и мил, и искаш да го покажеш вместо да го казваш?".. "Не го прегръщаш. И нищо не казваш!" ми отговори той. Тогава как да покажа каквото и да било пред теб, за теб, глупаче такова? Тогава как който и да е да ти покаже каквото и да е? Тогава..

Понякога си мисля, че вече е по навик, просто, защото не се е появил някой друг..
А понякога не знам къде да си намеря място от..

I've been burnin' love..

319. за кризата с диадемата и други проблеми

Обещах на Вальо, че когато пиша автобиографията си, една от главите ще се казва така. Нормално след тая ненормално голяма криза с изгубената диадема. Виждате ли, преди това момче не можехме да го накараме да си върже косата, а сега не можем да го накараме да я отвърже. Е, поне ме започна да ме слуша отвреме на време по тоя въпрос и да се разнася пуснат, когато си е самичък или с мен. Та.. общо взето затрихме диадемата на улицата някъде, валеше и той каза "Няма да мръднем от тука, докато не я намерим!", та ние търсихме и Слава Богу я намерихме, че някак не ми се мисли, какво би станало, ако я бяхме загубили наистина.

Общо взето бяха дни на зелени шапки, малко джаги, никакъв билярд, доста повече бира и мента, тирамису, много цигари, пица, лютеница и руска салата, ръкавички без пръстчета, раници, доста много филми на ужасите с много смях и пищене, в процеса на гледането им с компания, загубени диадеми и анимации по цял ден и нощ. И разбира се много планиране на идващата седмица.

Can't wait!

318. get out!

Или за нещата, които не искат да излязат..

Не знам да съм ядосана, разстроена или само разочарована. Животът не е само поредица от жълти балони, а и от идиоти решени да ти спукат щастието, изобразено благодарение на балоните. Има неща и хора, и случки, които ти се ще да не са ти се случвали. Но веднъж набутали се в живота ти, сякаш няма отърване от тях. Мислил си ги, сукал си ги, оставял си ги на страна, не си им обръщал внимание, плакал си, крещял си им, а те си стоят там... невъзмутимо, надменно начумерени (като касиерките в "Била", както пеят Wickeda), докато те изкарат от нерви по всеки възможен начин. I say... fuck 'em all! Ще хвана една пръчка и ще ги ръчкам, докато не ги навра някъде другаде, където няма да пречат на никого или ги надробя на толкова малки парченца, че да не става от тях нищо след това. Да, ето това ще направя. Защото се видя, че някои... не разбират от дума, нито от две, даже и от три.

Пък да видим дали ще ме гледат с онзи поглед (касиерския) след това..

И дума да не става.