200. риба и слон играят на ластик!

Ля ля... *щастлив*

Drawing by: nephyla.

*празнуващ*

Нямам кой знае какво да Ви кажа, освен че в последствие нещата се подреждат, макар и не по начина по който си ги искал преди. Но все пак са подредени. И ти допадат и всичко е окей или поне горе - долу добре. Мога да кажа че е дори прекалено добре, с малки изключения, но не може всички да са ти фенове и да те обичат. Мда. Важните хора, ония, на които винаги съм се възхищавала дори малко... те са до мен и се забавляваме. Играем на ластик. Да. И в университета всичко е окей, започнаха новите лекции със съвсем нови хора и тук таме засмени лица на вече познати приятни личности. Музиката, филмите, фотографията и вдъхновението са на шест. Искам да пиша... и ще. За да свири тя.

Пък си правих един тест "Кои са известните Ви родители?" (не си правете труда да си го правите, на повечето им се падат Джесика Симпсън и онзи... мъжа й (или Мерелин Менсън)). Та... тъкмо очаквах ужасно глупавия резултат, когато...

Your mom is Oprah...and your dad is...well...a Big Mac.
I'm guessing she did some naughty things with that big mac and... well... you popped out.
Hmm... I wonder if you taste delicious.... ;)

*смее се*

Предполагам е възможно.
Tая моя обич към Мак Доналдс сега е обяснима.

Edit: сигурно съм изяла баща си!
Ама аз почти винаги ям Биг Мак.
ТАТЕ! *писка*

И така.
Играйте на ластик.

199. Dear heart...

Dear heart,
I met a boy today,
prepare to be shatter...

Photo by: ra3iatha.

Така и не успях да харесам Do it, ужасно глупава песен, която след днешната сутрин тотално закопа шансовете си някога да ми допадне дори мъничко. Но в близко бъдеще ще е песента, която най - много ще докосва сърцето, мамка й. Събудих се с нея. Уредбата навита за 7 без 10 гръмна на радио Сити, които посрещаха изгрева именно с нея, мамка им!
Събудих се до него. Но не в прегръдката му. Не ме докосна цяла нощ. Вече никога няма да е същото. Никога. Не знам дори дали скоро ще събера смелост да преспя отново там. Той отново е влюбен. И отново не в мен. И ако се бях отпуснала и бях послушала приятеля, който ми казваше "Позволи си да се влюбиш в него" сега щеше да боли, много, наистина много, мамка му.
Защо тогава, все пак ме боли сърцето ли? Защото за миг бях допуснала възможността, че може би ще си позволя да се влюбя... в него, мамка ми. А може би трябваше да действам, когато ми казваха да действам, но когато си правил достатъчно много първи крачки, от които все е боляло, започваш да се отказваш да ги правиш за вбъдеще.

Все едно, dear heart. Можем ли да сме сами?

I can be alone
yeah
I can watch a sunset
on my own.

198. So?

За пръв път от доста време започвам да пиша без да знам за какво.

Photo by: frida-vl

Просто изпитвам малката нужда някъде да споделя нещичко.
За това как ми е мъчно. И за това как ми е весело.

Напоследък хич не разбирам себе си. Хвърча от едно състояние в друго прекалено бързо и без особени причини. Обидих човек, когото обичам, съдейки го прекалено строго за неща, които не знам. И подобни. Винаги съм била от бързите, тези, които избухват от най - малкото. Но дори аз не съм била толкова бърза за тези неща. Обикновено поне се замислям, а не се влияя от минималното. Но съм започнала.

Трябва да започна отново да успявам да се контролирам поне малко.
А как ще го бъде не знам. Никога не ме е бивало, а трябва да започне да ме бива.

Ще видим. Ще започна да опитвам все повече. Пък може и да успея да се науча на самоконтрол.
Макар че казват, че хората никога не променяли основните си черти.

197. Loser?

Забелязвали ли сте как понякога човекът, който сте мислели за загубеняк в училище... разцъфва след това?

Photo by: pyff

Едно момче ме заговори в рейса още щом се качих. Започна с "Ей, Хрис", което явно ми даде да разбера, че ме познава, но защо аз не го познавах? Дълга къдрава коса, набола брада и сини очи. Това същия Виктор ли е?
Учехме заедно преди поне 6 години. После минахме в различни класове, макар и в едно училище и просто изчезна от очите ми. Но доколкото го познавах и чувах информация за него, той продължаваше да си бъде слабия ученик, който винаги е бил. Клоунът на класа, двойкарят... типичния образ, който присъства във всеки един клас. А и не беше особено симпатичен. Но на мен ми беше приятелче, защото беше мил и добър, и всъщност си беше доста интелигентен, просто бе избрал неподходящата роля в класа.

А днес?

Изглеждаше добре, дори перфектно. Имаше красива усмивка. Учи в колеж, право и бизнес администрация. И имаше приятелка, доста симпатично момиче смея да твърдя.

Беше разцъфнал. И когато слязохме от рейса и се разделихме съвсем искрено му казах, че се радвам за него. Защото наистина се. А всички глупаци, които се мислеха за повече от него... те все още са си глупаци.

196. Не аз съм виновен за лошият ти ден!

Ами ако съм?

Photo by: alteru

Докато се прибирах с (не) редовната маршрутка от университета и си щраках нощна София в нея се качи една доста нацупена женица, която побърза да се накара на шофьора затова колко били (не) редовни маршрутките и как закъснявала за важен ангажимент и всичко останало. Беше толкова кисела, че се скара с една от пътничките и накрая се тросна на седалката до мен. Не й обърнах голямо внимание, щраках си нощна София. Само че въпросната дама ми обърна внимание. Е, не го изказа така бурно като при другите, но очевидно не и харесваше непрекъснато да щракам и да светя с екранчето. Погледите и нацупването на устните й беше достатъчно да каже, че не ми се радва особено. Накрая успя да ме накара да се почувствам достатъчно неудобно, че да ми се иска да се преместя на другото място, само че се качиха още хора, не останаха други места, а не ми се пътуваше час и двадесет минутки права с шофьор, който старателно прави най - сложните маневри с цел да уцели всяка огромна дупка по пътя. Прибрах фотоапарата, но тя продължи да хвърля оня поглед и аз минах във фазата "Аз какво съм ти виновна, по дяволите". Накрая и метнах един достатъчно дълъг и ядосан поглед, мислейки си нещо в стил "Слушай г - жо, не съм ти виновна за скапания ден, за закъснението и всичко друго, което те е изкарало от нерви днес. Престани да ме зяпаш, все едно съм ти изяла баничката на закуска! Не съм ти виновна и никой друг в маршрутката не ти е виновен, че да се заяждаш с всички."

Секунда по - късно, когато отворих уста, готова да и издекламирам тая реч през главата ми мина друго. "Ами ако съм виновна?"

Не пряко и не нарочно разбира се. Но нещата в живота са толкова свързани и подредени, че би могло да съм направила нещо през деня, което да е отключило поредица от събития довели до този краен резултат, а именно: беснееща и закъсняваща женица. И примерите, които мога да дам са безкрайни. Купила съм последната баничка, което я е затруднило в избора на друга закуска, заради което е изпуснала с една минута рейса, заради което е закъсняла за работа, заради което е свършила задълженията си по - късно, заради което...

Следите ли ми мисълта? И това е възможно най - простият и глупав пример. Естествено не се обвинявам за някакви възможни неща, които може и да не са се случили, но... Замисляли сте се каква поредица от събития може да отключи дори най - малкото действие, което извършваме? И как влияем на абсолютно всичко, което се случва? Как влияем на целия свят? Защото ние със сигурност го правим.

Всеки го прави.